.jpg)
Срещу белия лист се изправям,
с между пръстите син химикал,
той ме гледа неравно поставен,
сякаш вече го беше видял.
Аз събирам кураж във кутия,
после сипвам я в свойта душа.
Те прошепват си: „Виж, погледни я!
Ще се бори със листа сама.”
И въздъхвам по няколко пъти
с разтреперени, плахи ръце.
Пак намери се кой да ме съди,
аз бях съдника в първо лице.
Аз се съдих сама до издъхване,
че не пишех, не пробвах дори
и че дните пилеех до мръкване,
без ръката ми пак да твори.
Че изгубих отново куража си,
свойта муза изгубих почти.
Вдъхновението стегна багажа си
и на прага виновно мълчи.
Затова и сега се преструвам,
смело хванала син химикал...
Във главата ми още кротуват
куп идеи, а листа е бял.
Но забивам писеца в сърцето му,
синя кръв се проливаше, чиста...
Той се просва издъхнал в ръцете ми –
доброволно предаде се листа.
Май че те са виновни, не мислиш ли?
Май че те са за съд, а не аз...
Тези, дето говорят безсмислици,
че поетите вярвали в нас.
Пренаписах куплетите сричани –
за любов и приятелски рани.
За тъга, за живот, за отричане –
нека те ги за днеска нахранят...
06.09.11 г.