Monday, October 28, 2013

"Защо се самоубиват поетите?"

Monday, October 28, 2013

Поетът умира, поетът умира,
когато е мъничко весел.
Когато не може света да побира
и свършва брутално обесен.

Поетът умира тогава, когато
загубил е бряг и окови.
Когато завършва последното лято
и всичко е само стопове.

Поетът умира достойно обесен
на жица от чувства и рими.
"Животът е песен, животът е песен!" -
дори през последните зими.

Поетът умира жестоко защото
нелеко е чуждото бреме,
когато животът върти колелото
и сламя го пак на колене.

Човекът е злобен, човекът не вижда
и мисли за простички думи.
Поетът е този, който придвижва
света с най-големите гуми.

Поетът на онзи червенкав октомври,
онази война във душата...
Творецът, за който ти не говориш
удавил се днес във реката.

И после защо ли умирал поета,
затворен във клетка от мисли...
Поетът умира, защото достойно е
само когато си истински.

01.10.13

Friday, September 27, 2013

"Битка"

Friday, September 27, 2013

Срещу белия лист се изправям,
с между пръстите син химикал,
той ме гледа неравно поставен,
сякаш вече го беше видял.

Аз събирам кураж във кутия,
после сипвам я в свойта душа.
Те прошепват си: „Виж, погледни я!
Ще се бори със листа сама.”

И въздъхвам по няколко пъти
с разтреперени, плахи ръце.
Пак намери се кой да ме съди,
аз бях съдника в първо лице.

Аз се съдих сама до издъхване,
че не пишех, не пробвах дори
и че дните пилеех до мръкване,
без ръката ми пак да твори.

Че изгубих отново куража си,
свойта муза изгубих почти.
Вдъхновението стегна багажа си
и на прага виновно мълчи.

Затова и сега се преструвам,
смело хванала син химикал...
Във главата ми още кротуват
куп идеи, а листа е бял.

Но забивам писеца в сърцето му,
синя кръв се проливаше, чиста...
Той се просва издъхнал в ръцете ми –
доброволно предаде се листа.

Май че те са виновни, не мислиш ли?
Май че те са за съд, а не аз...
Тези, дето говорят безсмислици,
че поетите вярвали в нас.

Пренаписах куплетите сричани –
за любов и приятелски рани.
За тъга, за живот, за отричане –
нека те ги за днеска нахранят...

06.09.11 г.

Wednesday, August 28, 2013

*

Wednesday, August 28, 2013

Мислех си
"има нещо наистина привлекателно в това
как върха на Вселената ме докосва, когато се събудиш до мен
и всяка една звезда се пръсва на милион такива;
как понякога искам да умра с теб
и това би бил най-хубавия начин за умиране;
как кокалчетата на пръстите ни пукат заедно от дългото ръко-стискане
и харесваме едни и същи песни(защото това е перфектно);
очите ти са толкова красиви(мамка му),
когато са мокри и кървясало червени от морската вода,
когато са присвити и сънени сутрин;
и как спиш свит на кълбо, в което затваряш целия ми свят за една нощ;
колко прекрасно е да ядем лимонов сладкиш
за закуска, обяд и вечеря,
защото го направихме сами предишната вечер;
и как рошиш косата ми и ме измъкваш винаги, когато пропастта се отваря под краката ми;
караш 10 км след полунощ и ме чакаш, заради някое тъжно човече;
прибираш ме под крилата си и ме прегръщаш насън;
как бих избрала теб пред всеки,
защото в съня си бълнуваш как ме обичаш най-много от всички, които обичаш,
а аз стоя на този пиадестал и съм сигурна, че никога няма да си купя куп котки, сред които да умра "щастлива";
защото с теб ще живеем вечно."


...но не исках да протакам и ти казах само "Благодаря ти, че те има"

Monday, August 26, 2013

*

Monday, August 26, 2013

"Любов е когато казваш на някого нещо лошо за себе си и ти се уплашиш, че той няма да те обича повече. Но след това се изненадваш, защото не само, че той все още те обича, но те обича повече."

- Матю, 7 год.

Friday, August 23, 2013

The letter.

Friday, August 23, 2013

Мило момче, 

не знам как точно да напиша това, но знам, че ще го напиша аз, не някой друг, за теб, не за някой друг. (Думите няма да стигнат) Към писмото ти подарявам и тази картичка. Купих я преди много, много години, защото я видях в един магазин и се влюбих в нея... Намерих я наскоро забравена в един шкаф и ме заляха спомени от онзи ден, бях я забравила. Влюбих се в нея от пръв поглед, защото гласи "Ти не си най-важното... Ти си всичко". Според мен това е най-истинското нещо, което някой може да каже на някого. Не "обичам те", то е повече. В онзи ден, бях глупаво дете, признавам, но я видях и си помислих "Ще я взема сега и някой ден ще я дам на човека, който обичам и ме обича. Някой, който я заслужава." Затова сега я давам на теб. Няма нужда в нея да пише нищо друго освен имената ни. Помни я, тя е всичко, което съм аз. Дори да ме забравиш, помни, че ти дадох себе си един ден. Аз няма да те забравя... Банално, но истина. Такова е съзнанието ми. Никога не забравям хората, които са оставили някаква огромна следа в живота ми. А ти го направи... С обичта си остави милион такива следи по мен, по цялата ми душа. Никога не си вярвай, че не те обичам. Ти никога не ме изостави, дори и аз да го правех. Винаги ме имаше в сърцето си, дори и да те отбягвах. Съжалявам, че се държах грубо, съжалявам, че те ревнувам или те дразня дори и сега. Това се дължи само на едно. Никога не те съдя, дори да изглежда така. Веднъж ти казах "Обичам те не въпреки, а заради всичко." - всичко, което си ти. Благодаря ти за всеки ден, за всяка грижа, за това, че ме обичаш. Само аз знам как, защото и аз чувствам същото. За подкрепата, благодаря. За това, че плачем заедно и се смеем заедно. За това, че плачеш за мен. За това, че се смееш на шегите ми. За "обич моя" и "любима". Не си тръгвай никога, никога. Не искам да те спирам от нищо... Мило момче, искам винаги да следваш мечтите си и да правиш всичко заради себе си, не заради мен или някой друг. Само заради себе си. Не искам да взимаш решения заради мен, искам да ги взимаш сам - добри или лоши. Не ми обръщай внимание, че плача, цупя се или се мръщя. Не ти се сърдя. Аз съм много емоционална и се случва да откачам. Не е заради теб, не искам да го зачиташ и да правиш избори, базирани на това. Прави избори, базирани на сърцето си. Следвай мечтите си винаги, каквито и да са те, заради себе си. Ти си най-прекрасния. Красив си, защото аз те виждам така и това е достатъчно. Смел си и само с теб се чувствам сигурна. В ръцете ти е най-хубавото място на света. Благодаря всеки ден, че те срещнах(наистина). Питаш се какво е това чудо, което се случи, че се влюбих в теб... Няма чудо, просто те опознах и разбрах какъв си и колко си приличаме. Благодаря ти, че ме защитаваш, само думите ти ме успокояват. Никога не губи вяра в себе си за каквото и да е. Ако го направиш, прочети това писмо. Ти си машина, ще успееш. Аз ти казвам, а ти ми вярваш. Обещай ми винаги да следваш мечтите си и своите избори, не заради мен, а заради себе си, дори те да са грешни според другите. Благодаря ти за приключенията. Благодаря ти, че си ми приятел, брат, баща, любим. Ти си ми всичко.

xxxxxxxx

Sunday, August 4, 2013

me&you

Sunday, August 4, 2013

"Защото си ме виждал гола, без грим, разярена, разплакана и пак си ме обичал. Защото съм те разхождала по ръба на лудостта. Защото се откроявам сред всички преди и след. Голямата ни любов е такава, защото поне веднъж те е наранявала дълбоко. Защото дори и в ръждата й има блясък. Защото понякога е невъзможна. Защото с нея не можеш вечно да живееш, но е жива в теб и до днес..." 

Unknown
 

Saturday, July 13, 2013

*

Saturday, July 13, 2013

Мириша на парфюма ти вече две вечери. Аз ти го подарих.
Когато едно сърце се напълни с обич то рано или късно... избухва.

Sunday, June 30, 2013

only for tonight

Sunday, June 30, 2013

Нощта ми мирише на лавандула. Май че днес ми се искаше да е само моя, а не наша. Понякога ми се иска да не ме питат "Как сте?" и "Какво правите?" по телефона. Понякога ми се иска да питат само "Как си?" и може би "Какво правиш?". Липсва ми другия. Не знам кой, някой от всичките, тези по които страдах. Те бяха по-привлекателни. Ти си лесен и не носиш сериозни щети. Ти си добър и душевен. Не носиш страдание. Липсва ми да ме боли за някого. От теб не получавам сърцеразбивания, а само леко главоболие. Липсва ми да плача от изнемога и нещо несподелено. Ти си споделен. Да искам някого, с който не знам какво ще правя ако всъщност получа. С теб правим едни и същи любовни неща. Тъжно е, че не е тъжно. Никак. Изкарваш ме от кожата ми... Когато искам да съм си вътре и да я раздирам сама. 
Снощи сънувах, че не те обичам вече. Или изобщо не съм те обичала? На сутринта си помислих дали не е така наистина. Не, това е просто първия път, в който.... Имам нужда от почивка. От теб, от мен, от нас." - гледах го как спи, спокойно сгушен като малко дете на леглото пред мен, със съблечена блуза и ръка под лицето си. Чудех се какво всъщност искам, дали не направих грешка някъде... Изтрих написаното и се сгуших в леглото до него. Лека нощ... Може би утре.

Monday, June 24, 2013

23.06

Monday, June 24, 2013
 








не ми пука колко е незавършена прозата ми
живота ми е незавършен
с библиотекарката се скарахме
а аз я обичам, но и я мразя
супата е студена, а сладоледа се топи
каквото и да сторя не е достатъчно
сълзите са твърде много, дори и да ги прибирам отвътре
Джоди Фостър убива хора, макар че те я убиват
умът ми не побира затвора, в който се намирам
не вярвам в Господ, но му се моля да ме измъкне
боли отвътре, въпреки всичкото щастие
само и единствено ти си същия
все там, все още ме обичаш
и аз все още не знам защо.

ПС - искам да избягам... с теб. Моля те.

Thursday, June 20, 2013

Thursday, June 20, 2013

"Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко го очакваш. С аромат на праскови, дъжд и ванилова торта изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне. Влиза в твоя свят незабелязано, като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина."

"Мъже" - Цвета Стоева


Saturday, June 15, 2013

what's mine is yours

Saturday, June 15, 2013
Много ясно, че откакто свят светува все за теб ще пиша... Е, поздравления. Ти си звездата. Твоя е короната и твой е венецът от тръни.
На нас ни говорят на "вие". "А вие кога сте свободни за кафе?", "Вие двамата ще дойдете ли пак утре?", "Много се радвам за вас"... Явно вече няма "теб" и "мен", няма обръщения, съкращения и някакви си галени имена. Има "нас" и точка. Даже за тези, които не знаят, че има "нас". Явно още ни е писано в техните очи. При мен обаче отдавна всичко е написано, подпечатано, заверено с клеймо и инициали. Твоите инициали. 
Твои са неистовите смехове в пороя. Твои са усмивките без грим рано сутрин. Твое е пълното разкритие, липсата на несигурността ми е твоя. Твои са огромните ми бесни сълзи, когато и ти плачеш. Твои са целувките на закуска. Твои са прегръдките на обяд. Твои са блестящите очи "от прозореца де, не защото си толкова влюбена в мен". Твои са дърпането на ушите, стискането за гръкляна, щипането, шамарите по лицето, дращенето с нокти, извиването на ръцете, насилственото гъделичкане и сръгване в ребрата. Всичкия мой"тормоз" е твой. Твои са караниците след 0 ч. И крясъците из града са твои. Твои са милванията на вечеря. Твой е целия ми ден. Твое е леглото, което е и мое. Твои са пържените яйца и горещото кафе в понеделник сутрин. Твои са размислите за бъдещето. Твои са разговорите за миналото.Твое е вплитането на ръцете. Твои са целувките по бузата. Твоя е пижамата ми под възглавницата ти... И четката за зъби. Твои са приказките до 3 посред нощ. Твое е пърхането на миглите ми по бузата ти. Твои са едновременните прозявки. Твои са мрънканията по всяко време на деня. Твои са дългите дири от устни по ръцете ми. Твои са моите извинения, когато са нужни. Твои са ескимоските целувки. Твое е ироничното "така ли" и повдигането на веждите. Твое сдобряването след караниците след 0 ч. Твои са пеперудите и всички други гадини в стомаха. Всичко е твое.

Усмихни се на камерата, стана известен.

Tuesday, June 11, 2013

Tuesday, June 11, 2013
Нечовешко беше да те видя така. Разплакан. Мислех че си силен и никога няма да плачеш пред мен. Знаех, че си плакал, но не го бях виждала. Беше страшно. И плашещо. И нереално да те видя толкова уязвим и крехък, като малко дете. Страх ме беше. Щом те видех, започвах да плача с теб, не можех да спра. Болеше, някак си. Сега разбрах... Само когато плачеш защото виждаш как някой друг го прави, значи обичаш този някой.


Monday, May 27, 2013

01.04 h

Monday, May 27, 2013
"Часът е 1.04, а аз стоя тук и гледам снимките ти... Знам, че ще го видиш чак утре, но искам да ти кажа в този момент, че стоя будна и чакам да дойде утре, искам да дойде час по-скоро, чак е плашещо и обсебващо колко ми липсваш. Не знам, не съм такава... Съжалявам, че стана така, сякаш си ме разрушил и изградил отново... И съм станала много уязвима. Сигурно досаждам. И сигурно те ужасявам (вече). Не знам как стана така... Но стана и се усилва с всеки ден. Гледам филм за една млада жена, която е болна от рак и й остават 2 месеца, пише на тетрадка какво да направи преди да умре... И си мисля колко е кратък живота наистина и как още утре може да ни няма. И ми се прищя пак да ти кажа колко те обичам, ако ще и да ме има утре. Обичам те много наистина. Не мога да ти го покажа с глупави сърчица и емотиконки в чата, но ще опитвам да ти го показвам всеки ден. И утре в 12.50. И знам, че и ти ме обичаш. Много. Не бой се, всичко ще се нареди. Не съжалявай и не се чувствай виновен за нищо, аз не искам да го правиш. Обичам те, не въпреки, а заради всичко. Липсва ми да си говорим дълго и да си пием кафето на терасата... Но дори и да мълчим аз пак те обичам. Искам да ми вярваш, защото никога няма да го кажа ако не е истина. Нито да го повтарям толкова пъти. Обичам те, обичам те."

Thursday, May 23, 2013

Thursday, May 23, 2013
"Какво е чудото на мимолетното щастие? Не, думата щастие е доста неопределена. Винаги съм си представял щастието смътно - като меки пантофи, разхождане на малко бяло куче рано сутрин преди спокойна и скучна работа, внуци, които седят в скут, а ти, съпруга, на която подаряваш плик с пари за липосукция за петдесетия рожден ден. Възторженото вълнение, което те измъчва като физическа болка, защото не може да продължи вечно, не е щастие. То е наркотично опиянение, след което идва страшна абстиненция. Докато го изпитваш, сърцето ти се гърчи от удоволствие, когато свърши, сърцето ти спира, скрива се дълбоко в шкафа на гърдите и тихо хлипа."

- "Любовта на 35-годишната жена", Калин Терзийски

Tuesday, May 21, 2013

Липсата на някого може да те убие.

Tuesday, May 21, 2013
"Не мога вече да понасям да те няма, разбираш ли... ти го направи така, не знам защо, ама го направи и не се трае. Наистина не се трае, отвратително е. Мразя мястото, където си и не искам да живееш там. Плаче ми се като те няма, мразя да си там и искам да се махнеш... Съжалявам, ама това е. Знам че съм нахална, че е тъпо и мрънкотя, че се гевезя, ама е истина." - му се казва във вторник вечерта.

И край. Точка. Това е.

Thursday, May 9, 2013

"Love" virgin.

Thursday, May 9, 2013

Остават три дни. Само три дни. До най-голямото щастие. До най-чаканото събитие. До най-дългото пътуване.  До най-дивото приключение. До най-невероятното преживяване. До най-великата мечта... Осъществена. Днес за първи път ти казах, че те обичам. Не защото ти осъществи най-голямата мечта. И не защото заради теб се случва най-голямото щастие, най-чаканото събитие, най-дългото пътуване, най-дивото приключение, най-невероятното преживяване... Просто защото е наистина. Много наистина. Не знам защо, но така стана. И ти ми каза, че ме обичаш... Това го знаех. Но не знаех, че аз те обичам.

Saturday, May 4, 2013

Saturday, May 4, 2013


Не ми се чете поезия,
а ми се иска
да лежим
все така безутешно прегърнати
и да се смеем
на скапания объркан свят
през косата в лицето ми
да лежа на гърба ти
на гърдите ти
да ми шепнеш колко
много, много, много ме обичаш
като уравнение
без решение
като безкрайност
да целувам врата ти
и лицето
и устните
и ръцете ти
и да стоим сгушени
напук на скапания свят.

Липсваш ми.

ПС - Чак сега усетих какво е...

Sunday, April 14, 2013

Раздяла

Sunday, April 14, 2013

Днес разделям се с вас, днес приемаме фактите, 
за да търсиме път и през тази мъгла… 
Днес поемаме дъх и прибираме лактите, 
дето мъчно подпират наще чела. 

Днес минавам през нощи, делници, дни 
и се моля тъгата ми силна и мъчеща, 
да си тръгне от мене, за малко дори, 
да поеме сама тя по своите пътища… 

Колко дълго бях тук, колко време споделяхме,
 как се борихме заедно със скръбта, със сълзите… 
Всеки къшей живот като свой определяхме,
 всеки наш кръговрат ни поглъщаше с дните. 

Ние бяхме деца, но и бяхме големи,
 ние имахме воля и нямахме страх… 
Боже, виж ни сега! Как сълзите солени, 
ще оставиме тук, пред най-стария праг. 

Аз не плача, недейте и вие другари! 
Не е толкова мъчна наш’та раздяла… 
Та нали всички спомени - млади и стари,
ще останат във мен, за да бъда пак цяла. 

Днес разделям се с вас, днес приемаме фактите, 
за да търсиме път и през тази мъгла. 
Днес поемаме дъх и прибираме лактите. 
И броиме пак бръчките по свойте лица…

29.10.10

Saturday, April 13, 2013

.

Saturday, April 13, 2013
"Вие не знаете какво е Любов. Просто виждате красиво лице, красиво тяло и си мислите: „Боже, влюбен съм!” Тази любов няма да трае дълго, защото след като дни наред си гледал това лице по 24 часа, ще се отегчиш. Едно и също тяло… вече си изследвал цялата топография… Сега няма какво да изследваш. Ако отново и отново изследваш една и съща география, ще се почувстваш като идиот. Какъв е смисълът? Тази любовна връзка, този брак по любов се проваля, вече се е провалил. Причината е, че не знаете как да чакате, за да се случи любовта. Трябва да усвоите медитативно състояние на чакане. Тогава любовта не е страст, не е желание. Тогава любовта не е сексуална. Тогава любовта е чувство на две сърца, които туптят в един ритъм. Не става въпрос за красиви лица или красиви тела. Става въпрос за нещо много дълбоко – за хармония. Ако любовта възникне от хармония, само тогава ще познаем успеха в живота, пълнотата, в която любовта става все по-дълбока, защото не зависи от нищо външно. Тя зависи от нещо вътрешно. Не зависи от носа и неговата дължина. Зависи от вътрешното чувство, че двете сърца бият в един и същ ритъм. Този ритъм може да се засилва, може да има нови дълбини, нови пространства. Сексът може да е част от тази любов, но тя не е сексуална. Сексът може да се появи, може да изчезне. Тази Любов е много по-голяма от секса. Така че дали човекът, когото обичаш, е млад или стар, няма значение."

 - ОШО

Wednesday, April 10, 2013

White foxes

Wednesday, April 10, 2013
Не знам дали аз те обичам колкото обичам обичта ти към мен.
Не знам защо точно е това чувство на еуфория, изпитано в обятията на един мъж, чувството, че умирам и се раждам в съвсем същата минута, оставайки в ръцете му.
Космос и хаос се срещат и се сливат в едно между пръстите на ръцете ни. Всичките девет планети потреперват и усещам как Земята се завърта около Слънцето и прави един цял кръговрат, когато притиснем облечените си тела плътно и всяка молекула кислород между тях изчезне. Моята малка ръка изчезва, потънала в огромната ти длан и преплита пръсти с твоите. Не са вплетени перфектно, не си пасват идеално, като две парчета на пъзел, като стъкълца на мозайка, разстоянието между костиците на пръстите ни не е точно, но може би това е знак и въпреки леката болка в бледите кокалчета ръцете ни са все така вплетени и ние все така я търпим, защото си заслужава. И като че ли нарочно стискаме длани с все сили, до изтръпване, а те и да искат не могат да се разделят, защото костите ни бавно се срастват една в друга. Сякаш калций пъпли по кожата и се влива от единия в другия и обратно, докато не стане едно цяло... Той завира лице в косата ми, а аз се усмихвам. Стискам ръката му с все сила, а костиците пукат с онзи прекрасен звук на пръскащи се небесни тела в Космоса. Той затваря очи и си представя, че този един момент трае вечно и никога няма да изчезне, че аз никога няма да се изплъзна от това легло и да си отида. "Ти си ми всичко." - прошепва в ухото ми и не чака отговор. Няма, никога няма да си отида, дори и да тръгна, няма да си отида от това легло.


Thursday, April 4, 2013

freckles.

Thursday, April 4, 2013


„- Лунички... Аз имам лунички. – заявява ми той, като че ли не съм забелязала за две години време.
- Знам. – отвръщам. „А аз имам слънца, откакто те срещнах””

Thursday, March 7, 2013

HAIM - Falling

Thursday, March 7, 2013
Помниш ли още онази сутрин, когато
не беше мой, не бях твоя,
но си бяхме наши.
Смеехме се, закачахме се, бяхме тъй щастливи.
Чистехме стаите, подреждахме, изхвърляхме негативното
някъде там
и на теб не ти пукаше, защото усмивката ми заместваше всичко
и беше най-значимото в стаята.
Затова се смееше и ме гъделичкаше,
затова гледаше очите ми с очите си
две пламъчета, две усмивки, само една обич,
на която аз не отвръщах, но обичах.
...В онзи ден, в който почистихме, изхвърлихме, подредихме и построихме
нашата стая в старата къща на баба ти,
нашата стая, в която се влюбих
в теб.

Bukowski.

„Винаги са ме обвинявали, че съм циничен. Мисля, че цинизмът е като киселото грозде. Мисля, че цинизмът е слабост. Той казва“ всичко е сбъркано“. ВСИЧКО Е СБЪРКАНО! Сещаш ли се? Това не е правилно, онова не е правилно. Цинизмът е онази слабост, която не позволява на хората да се приспособят към онова, което се случва в момента. Да, цинизмът определено е слабост, точно както оптимизмът. „Слънцето грее, птичките пеят, така че усмихнете се.“ Това също са пълни глупости. Истината е някъде по средата. Каквото е, такова. Ако не си готов да го приемеш...толкова по-зле.”
*
“Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор - бяха трупове, които чукат други трупове.”
*
‎"Тази вечер се чувствам отровен, смачкан, употребен, износен до кокал. Не е само заради старостта, но сигурно е свързано с нея. Мисля, че тълпата, онази тълпа, Човечеството, което винаги ми е било трудно да приема, тази тълпа най-накрая ще ме победи. Мисля, че големият проблем е, че при всички тези хора всичко се повтаря. В тях няма нищо свежо. Няма дори малко чудо. Те просто ме изтощават, изтощават. Ако някой ден видя поне ЕДИН човек, който прави или казва нещо необикновено, това ще ми помогне да се спася. Но те са вкиснати, кирливи. Няма живец. Очи, уши, крака, гласове, но ... нищо. Те се мумифицират, самозаблуждават се, преструват се на живи..."
*
"Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение. "
*
„Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.” 
*
„Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.”
*
„На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много.” 
*
„С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото.” 
*
„Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.”
*
„Когато лъжеш някой човек за таланта му само защото седи срещу теб, това е най-непростимата лъжа от всички, защото така го насърчаваш да продължи и в крайна сметка да провали целия си живот просто защото няма талант. И все пак повечето хора постъпват точно така – най-вече приятелите и роднините.”
*
„Ако един човек не може да напише любовен разказ, от него няма полза.”
*
„Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.”

Tuesday, March 5, 2013

laughing in storms

Tuesday, March 5, 2013
„Странно нещо е живота. Живота ли казах? Имах предвид човека. Не, и двете. Живота е нещо безпощадно. Буря. Стихия. Всеобхватно и всепоглъщащо кълбо от промени. Човека е нещо просто. Една частица, чиято единствена цел е да се бори с живота. И да го пребори.  Или поне да създаде нещо, което да го пребори... Симбиоза. 
Не ми хрумва нищо смислено, нищо неизказано вече преди мен. Не съм писала от месеци. Така че не очаквайте нещо велико. Само обичайното, което вече си знаете. 
Човекът има една велика способност обаче, гранична с невъзможното. Да се усмихва на живота, дори когато борбата с него го поваля на колене. Удивително. Да се радваш на нещо, което те съсипва. Това е все едно любимата ти червена рокля да се радва, че металния барабан на пералнята я удря, блъска и влачи с груба сила всяка петък вечер. И тя се смачква от недоволство. Но от цялата тази работа поне излиза чиста, макар и намачкана. Май че и с нас и живота е така. Що за пример давам изобщо? Казах ви, не очаквайте нищо смислено...” – един малък лист литна към земята и библиотекарката се наведе да го вземе. В същия този момент парче хартия изпадна от болерото на раменете й и тя избухна в неистов смях. Всички се смяхме, макар че не всички разбрахме какво се случи. Смяхме се само защото тя се смееше, а смеха й беше черешов и заразителен като на младо момиче. Живота ми е пълен с проблеми, сигурно и нейния... Но днес се смея заради чуждия смях, пролетните утрини и процеждащото се през щорите мартенско слънце. 

Saturday, March 2, 2013

l.w.t.u.a.

Saturday, March 2, 2013
Нали знаеш за онези тънки бели разпокъсани линии, които се появяват по снимките, когато ги смачкаш? А дебелите вълнообразни линии, които ги обезобразяват напълно, в мига, в който ги скъсаш? След това е невъзможно да ги реставрираш, колкото и да опитваш. Тънките вълнисти линийки се спускат по повърхността като клони на дърво, като вените по кожата ти, като напаст, като чума, продължават да се разпространяват по напред и по напред, като че ли си разлял кафе върху бяла покривка и стоят като малки пукнатини в суха, разцепена земя... А широките бели линии по края на разкъсаните парчета? Като че ли всяко си има израстък, различен по форма и големина, който му пречи да се сглоби в едно цяло с остатъка си. Това значи ли, че ако скъсам нашата снимка, точно ей тук през средата, където те целувам, където държиш ръката ми, телата ни никога повече няма да могат истински да се докоснат, запречени от назъбените хартиени линии? Значи ли, че никога вече няма да усетя прегръдката ти вътре в себе си, защото сме като два фрагмента на разкъсана фотография? ...
*Vita me constituit poeta © 2014