Чуждо вдъхновение ~

"Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва да започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници на света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците й, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката им трябва да приключва, когато никой от тях двамата на обиждаше любовта с претенции за вечност и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна..."

- "Малката светица и портокалите"; Александър Секулов ~

***

"Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден... И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт"

- Маргарит Дюрас

***

"Сложни сме. Искаме някой, който да се държи като негодник, но когото можем да опитомим или поне да си въобразяваме, че можем да го опитомим. Искаме някой жилав - но който дълбоко в себе си крие нежно сърце, което можем да завладеем."

- Unknown

***

"Дали най-голямата ми грешка не бе страхът от грешката? Тоя страх да не сбъркам! Той спъваше всяка моя стъпка, запушваше всеки мой порив, караше ме все да спирам сред път. Страхът от грешка предизвиква верижна реакция от грешки. Аз бях изгубила себе си. Постоянният страх от грешка е най-опасен климат за младостта. Защо пък нямам право да бъркам? Аз бях много млада. Можех да си позволя смелостта да сгреша."

- "Пътуване към себе си" - Блага Димитрова

Жена

Как толкова години й се вричаш,

със тази своя тиха обич,

но без да казваш колко я обичаш

и без букет в ръцете й да сложиш?

Се пита тя, до болка наранена,

сълзите свои крие във очи...

Една едничка кратичка поема,

от теб на рафта си мълчи.

„Но ти дори не си я чела!” –

изправяш се пред нея с вик.

Тогава тя най-плахо взема

листчето смачкано, без плик.

Отваря го и без да пита,

държейки стиха във ръце,

тя бавно, бавно го зачита,

макар и с тръпнещо сърце:

„Цветята мои ще увяхнат

и думите ще се стопят,

когато огънят угасне

и аз поема своят път...

Аз зная ти едничка ще останеш,

до мен във болест и във смърт.

И само ти ръката ми ще хванеш,

и ще докоснеш бледата ми плът...

Във тебе ден със нощ се слива,

прогонваш гъстата мъгла...

Ти носиш най-прекрасно име,

ти носиш името „жена”!”

И ето, че прочете стиха,

и най-накрая тя разбра,

как толкова години си обичал,

най-скъпата за теб жена...

Непознат

През един наш Декември, всичко тъне във мрак

само малко блестят светлините...

Вече месец се сипе белия сняг,

вече месец ги няма звездите.

Аз се скитам сама, през безкрайно море,

през постеля студена и бяла.

Слънце малко да блесне и то ще умре,

щом луната погълне го цяло.

Шест и десет е, края на петия ден.

Тихи думи, спотайват се в мрака.

И замислена, с хиляди чувства във мен,

            аз присядам, очакваща влака.                  

„Добър вечер!” - ми казва един непознат -

„...Малко място ще може ли само?”

Хем изглежда забързан във тоз кръговрат,

хем замръзнал и сив като камък.

Ах, как искам да питам, но ме е страх,

за името на този незнаен младеж...

Знам, че е глупаво, но сякаш е грях,

че изпитвам аз този копнеж.

Ето, гледам го колко е тъжен сега,

как държи във ръцете си хляба.

По лицето му бръчки от тиха тъга,

като куче, лежащо на прага.

Този странник, май че си нямаше дом.

Колко мъка в очите кипеше!

Като прашен, забравен, кафяв метроном

тъжни тонове, който редеше.

Ех, как исках аз тайни да му споделя,

но пък времето никой не чака...

И преди да отворя отново уста

всички думи открадна ги влака.

Но за „сбогом” дарих му усмивка една

и тя сякаш спаси го от Ада.

Тя изгони от него тази тиха тъга,

дето мъчна бе в свойта пощада...

01.10.2010 год.

About today.

"Today you were far away

and I didn't ask you why

What could I say

I was far away

You just walked away

and I just watched you

What could I say

How close am I to losing you?"

Звездица

В неделя казват пак по новините,

че има дъжд от падащи звезди…

Но аз да търся вече уморих се,

затваряха се моите очи.

По цели нощи, даже дни

оглеждам се за падаща звезда!

За да я зърна, мъничко дори,

за да й кажа своята мечта…

И “Лека нощ” ми казват те,

а аз стоя, загледана във мрака.

Като наивно, мъничко дете,

небесните светулки чакам…

Но май напразно - никой не дойде!

Една звезда не падна от небето…

И въпреки това не'ще умре,

последната надежда у детето.

Грях

Не помня, май че беше нощ

или пък сутрин, в онзи Февруари,

но спорихме със моят гост,

и беше той в ръката си с цигара…

Той каза, че разбрал за моя грях,

и че на него всеки е готов…

На таз присъда аз отвърнах в смях -

грехът ми бил, че прося за любов.

Когато ме осъди той така,

във мене трепна всичко най-човешко.

Попитах го „Беда ли е това,

от някого да искаш нещо?”

„Беда ли е, за мъничко любов,

да просиш ти по улиците боси,

а минувачите на този зов

да ти отвръщат само със въпроси?!”

„И тръгвай – викнах му – ако ще питаш,

и не пристъпяй вече този праг!

Нима от греховете ти не си опитал,

че мене да виниш във този грях?!”

Но той се сопна, възрази

и каза : „Тебе има кой да те обича!”

Един човек, че много го боли,

един човек, на който да се вричам.

„Така ли? – рекох – И

кой е този, дето не познавам?”

Той каза, че е в моите очи

и аз не можех повече да възразявам…

От онзи ден нататък спрях

да ходя аз из улиците боси.

Той беше прав за моя грях,

и повече любов не просих…

30.09.10 год.

Close enemies.

" You used to be the one true thing in my world

You told me that you loved me

You’re in love with yourself

Shoulda listen to my mother

You messed around the others

Now you’re dead to me

I’ve been sleeping with the enemy

You should keep your best friends close by

But keep your enemies closer. "

“I was in the winter of my life — and the men I met along the road were my only summer. At night I fell asleep with visions of myself dancing and laughing and crying with them. Three years down the line of being on an endless world tour and my memories of them were the only things that sustained me, and my only real happy times. I was a singer, not a very popular one, who once had dreams of becoming a beautiful poet — but upon an unfortunate series of events, saw those dreams dashed and divided like a million stars in the night sky that I wished on over and over again — sparkling and broken. But I didn’t really mind because I knew that it takes getting everything you ever wanted and then losing it to know what true freedom is.

When the people I used to know found out what I had been doing, how I had been living — they asked me why. But there’s no use in talking to people who have a home, they have no idea what it’s like to seek safety in other people, for home to be wherever you lie your head.

I was always an unusual girl, my mother told me I had a chameleon soul. No moral compass pointing due north, no fixed personality. Just an inner indecisiveness that was as wide and as wavering as the ocean. And if I said that I didn’t plan for it to turn out this way, I’d be lying — because I was born to be the other woman. I belonged to no one — who belonged to everyone, who had nothing — who wanted everything with a fire for every experience and an obsession for freedom that terrified me to the point that I couldn’t even talk about — and pushed me to a nomadic point of madness that both dazzled and dizzied me.

Every night I used to pray that I’d find my people — and finally I did — on the open road. We had nothing to lose, nothing to gain, nothing we desired anymore — except to make our lives a work of art.

Live fast. Die Young. Be Wild. And Have Fun.

I believe in the country America used to be. I believe in the person I want to become.

I believe in the freedom of the open road. And my motto is the same as ever —

I believe in the kindness of strangers. And when I’m at war with myself — I ride. I just ride.

Who are you? Are you in touch with all of your darkest fantasies?

Have you created a life for yourself where you’re free to experience them?

I have.

I am fucking crazy. But I am free."  

...

“„Не искам да те изпускам, отне ми толкова време да те върна обратно като своя приятелка” – кълнеше се той, с лицето на някое изстрадало и преживяло същество, което едва виждаше светлината в края на тунелчето с изморените си, невярващи очи. Несигурен, че ще ме задържи още. С молещи ръце, които не исках да докосвам. С някакви мънички и нелепи надежди в онзи дял на мозъка, който отговаряше за цялата му обич към мен. Може би високи. Напразни надежди за взаимност. Аз обаче останах. Реших се, преодолях се, дадох се. И станах приятелка. Отново. И градихме наново. Заедно. Малко по малко. Градихме си нашето, не каквото е било, а каквото щеше да бъде сега според моите представи. Според най-егоистичните ми представи за отпускане на премерена близост спрямо него. Минаваха часове, седмици, месеци, прекарани заедно… Сменяха се хора, места и събития, разменяха се думи, усмивки и сведени глави… Сърцесвивания и почервенели от неудобство лица, при всяко връщане в думи към онзи далечен март. Но това беше рядко… Рядко се връщахме в миналото, което бях заровила отдавна  на 60 метра под земята. Най-вече гледахме към бъдещето, към настоящето. Развивахме се заедно, макар и по отделно. И всичко друго, което приятелите там правят. И което правят децата, съучениците и бившите любовници… До днес. До ей този пореден момент, в който няколко изстреляни думи от неговата уста ме нараниха. Усетих се уязвима. Не подозирах, че човек, който не обичах би могъл да ме нарани. Но той го правеше, с всяка дума, с всеки жест и необмислен словоред напоследък. Върнах се назад, помислих си за това, което ми каза тогава и се бе запечатало в съзнанието ми, да топли крехкото ми его, когато мръзне от липсата на мили думи. „…Отне ми толкова много време и усилия да те върна обратно…” – толкова беше твърд в думите си тогава, толкова сигурен. Държеше се за тях като удавник за сламка. Толкова убедителен, че чак беше плашещо. И аз му вярвах. Във всяка една сричка, която крепеше днешната ни дружба. До сега. Когато устата му започна да бълва твърде различни срички, думи, изречения, които сякаш като с гума изтриваха малко по малко казаното от него преди. Какво му ставаше? Не беше себе си. Май не го познавах изобщо, не и такъв. Нима си имаше лоша страна? Нима вече не държеше на думите си колко ме цени и ме иска обратно, които до скоро изричаше? Но той не беше такъв. Той беше мъж, който винаги държеше на думата си! И как така тогава? Нали още ме обичаше, мъничко? Нали каквото и да ставаше той щеше да иска да ме има като приятелка, позната, дори просто съученичка, само за да ме има някак? Нали не можеше без мен? Нали света не се въртеше без мен? Света изобщо го нямаше. Нали никога нямаше да ме наранява? Нали още ме пазеше до себе си, като порцеланова чаша, като стара снимка или златна игла за ръкавели, която държеше близо до себе си, за да запази спомените? Тогава какво му ставаше? Оголваше зъби като озверял пес и ме обвиняваше в неистини, изстрелваше грозни думи без да се замисля… Но нали никога нямаше да посмее? Нали малкото му останала любов към мен все щеше да го спира? Къде отиде тя, какво се случи? Тя ми беше тъй нужна, само… Само за да го възпира да ме намрази като останалите. Само, за да му помага да ме разбира. Само, за да е тук колкото се може по-дълго. Само, за да е наистина тук. Неговата малка скрита останала обич вече отдавна не блазнеше егото ми. Не ме задържаше, не ме отблъскваше напълно… Но все още му трябваше, там отляво. За да не ме наранява, за да не вижда истинското ми „аз”, заслепен от чувството. А къде беше тази хлапашка любов точно сега? Нима бе изчезнала… напълно? Или чезнеше малко по малко и го караше да прогледне. Коя съм аз. И колко съм грешила в очите му… Не, не, не. Върни я! Моля те. Не ми трябва цялата… Искам само малко от нея.

Някои казват, че всички в живота ще те карат да страдаш, но трябва да намериш тези, заради които си заслужава да го правиш. И да ги задържиш до себе си. Преди аз го наранявах… Сега той беше този, който ме нараняваше.”

- P. ~

Little Lexie Grey

“Малката Лекси имаше тъмни, пъстро-зелени очи. Не дълбоки, твърде банално беше да се каже дълбоки… Но не и плитки, не можеше да има такова определение за очи като нейните. Просто зелени. Обичаше да боядисва косата си при всяко чувство за вътрешна промяна, което усетеше в себе си, при всеки малък и голям бунт в главата си, при всеки страх от нещо. Като един вид бягство. Първо беше руса, после тъмно кестенява - с бретон или без, пусната или на опашка, Лекси обичаше външните промени. Явно. Те я караха да се променя вътрешно. Или обратното. Тя често беше уплашена, уплашена до смърт от живота. И объркана, много объркана. Никога не знаеше на кого принадлежеше сърцето й. И може би нямаше да разбере. Защо ли й викаха “Малката Грей”? Не само защото бе с няколко години по-малка от сестра си, най-вече тя приемаше този прякор като личен, защото я описваше. Такава беше тя - малка, уязвима, ранима, несигурна, нежна и много крехка. Дори и когато се преструваше, че не е така.

Защо я харесвах ли? Защото това бях АЗ.”

- P. ~

I once knew this man...

“Някога познавах този мъж… Припознавах се в него хиляди пъти. Имахме своята история, макар и кратка. Своята метаморфоза. На съученици, деца, любовници, приятели… Но нима това беше последния етап от нея? Имах чувството, че през цялото време, през всички събития, сърцето ми бе спряло на него и не мърдаше от там. Точно там, до едничкия възможен за сърдечния орган етап. Този на другарството. През цялото това време, сега осъзнавам, съм искала само едно, през всички години съм чувствала едно и също. И независимо дали пред света бяхме деца, любовници или познати… За мен бяхме приятели. Нищо повече, нищо по-малко. Нищо твърде велико и нищо някак обикновено. До самия ни край. През онзи далечен март… Когато не исках повече да сме любими, когато само мисълта от това ме задушаваше. Притискаше ме в себе си и ме завърташе като необуздан океански водовъртеж, който не искаше да ме пусне. Дебнеше ме, на сън и на яве вървеше по моите стъпки. А аз се криех, като пеперуда в пашкул, като малко, уплашено дете и не смеех да погледна назад. Към него. Обзе ме страх. Неистов ужас, че щеше да отнеме свободата ми, за която толкова се борех, с един бърз замах и нямаше да поиска да ми я върне обратно. Приятелското чувство изчезна, превръщайки се в студенокръвно желание всъщност никога да не го бях срещала… Да не му бях казвала името си. Любовта му, това огромно и в същото време нищожно чувство ме задушаваше, притискаше гърлото ми, обвързваше се по тялото ми и ме стягаше с усилие, сякаш с метална жица, ми пречеше да дишам… Затваряше ме в клетка, а аз живеех само за свободата си. И за омразата към обичта му. За отрицанието и невярата в нея, в себе си. И изведнъж си бяхме ничии. Но любовта му още я имаше… Тя остана у него завинаги.”

- P. ~