Урок по самота

Измислят си страдания,

кодирани в куплети,

ти знаеш ли в тълпата,

че бродят и поети?

Под малки, крехки рими

прикриват си лицата –

пронизани сърцата

сред погледите мними.

Записват ги със моливи,

от страх да не успеят,

не спират, не живеят

от толкоз много бродене.

Графита балерински

пристъпя с черни стъпки,

душите им са в кръпки,

сърцата им, момински

се крият в полумрака...

И чакат.

Любов се пише с мъки,

но чак когато свърши

и волята избърше

сълзите с препоръки.

За повече внимание

и повече невяра

във думите, във чара

на нечие създание,

откраднало сърцето,

напълнено със рими –

тъй крехко и ранимо,

направило поета.

Когото ти не виждаш

как броди из тълпата,

през живите задвижван 

урок за самотата.

Декември.

"Декември е уют. Кори от портокали. Пукащи дърва. Запалени свещи. Червено вино. Понякога розе. Тихо пиано. Вълнен шал и дебели чорапи. Първи сняг. Декември е грижа. Внимание и мисъл към най-любимите ти хора. Подаръци. Изненади. Срещи. Топло мляко с канела. Писма, картички. Очакване. Декември е искри и фойерверки. Блясък по улиците,в очите. Светлини. Декември е (равно на) сметки. Разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. Всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. Всяка неказана дума и закъснял жест. Онзи телефонен разговор, който пропуснахме. Пътуването, което не направихме. Работата, която не приехме. Думите, които не казахме. Декември е обещания. Наравно стари и нови. Да бъдем по-добри. По-щедри. По-благодарни. Да мечтаем повече. Декември е поглед навътре. Носталгия по детството. по това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. По приказки с щастливи начала, не краища. По онова утре, което все търсим и все не стигаме. Декември е всичко в едно. Най-студения и най-топлия месец. Най-пълния с хора и най-самотния. Едновременно край и ново начало. Прошка. Декември идва и си отива като сън. Всяка година се питаш кога пак стана Декември. Никога няма да разбереш." - Unknown

Любовта е извън хората.

„Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината, като път до пропастта, като вулкан, като огъня на Номадите, като църква до Бога - обичам те толкова много, а ти толкова малко мене...

Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото, като иконата на святото, ти си моята икона на святото, там където свършват зад ъгъла всички религии започваш ти – защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче - препълнени с блясък и ухание. Ти си светлината, която прави сянка, аз съм само стената, където сенките играят, светлината и стената, а между тях живите и останалите. Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „утре”. Аз съм обичта обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката, зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много, като книжна лодка с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце Слънце към затъмнението? Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кал в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто, като малко момиче, като халка от верига, не ти ли стига, толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко?! Не ти ли стига да те обичам? Като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене...”

*Монологът на Мариус Куркински по стихове на Мартин Карбовски и музика на Александър Кипров

Chrome..

...

"So let’s be done with this. You said “I want you, I don’t want another, I want a girl who

knows how to suffer.” Chalk down my hands, I need to work the bars dry. So now

you’re in the middle of someone terrible and you’re carrying a tiny crucible. Every raw

boy want relief. You tough guys with the glass jaws, your pins, your backstage laws,

your French positions, your stripper damage. It’s more than you can hide, more than

you can manage. I’m done with the dark boys, through with the dark boys, done with the

dark boys, I swear you’ll be the last one. I’m done with the dark boys, through with the

dark boys, done with the black cotton mafia. You dream of a girl with silver skin, you

dream of a girl cooled and thinned. She’s gone a bit blue around the edges. You want a

girl who sucks her thumb when she comes, you’re just looking for a clean sleep. She

doesn’t want to see you, she wants to be seen by the cameras, the crews and the soft

machines. You want a girl who could suck the chrome. You’re so rocked and wrapped in

anguish, some little tragedy I’m slow to extinguish. Watching the suitors stagger home,

now I’m butcher, now you’re bone. I’m done with the dark boys, through with the dark

boys, done with the black cotton mafia. I’m done with the dark boys, through with the

dark boys, done with the dark boys, I swear you’ll be the last one. It’s documented,

tequila scented. You want a girl who’s pale and bled, you want a girl who’s easily led. Her

slim hips, your tight grip, tell me it doesn’t hurt just a little bit boy. Come in, copy, she

doesn’t read you, she fed the hand that bit her, she doesn’t need you. Your fill-in girls,

your soft metal foxes, your white receipts, your big, black boxes. Life doesn’t mean

telling lies, it means enduring what you despise. I’m done with the dark boys, through

with the dark boys, done with the dark boys, I swear you’ll be the last one. I’m done, I’m

through."

Evelyn

"In the night

As you sit and watch me sleep

I know you cry

But I never want to see

So if you go

I don't know what I'll do

So don't you go

Cause I've got no-one but you..."

...

Поет

Колко е тъжно да си поет,
така непознат и самотен!
На бял лист хартия, куплет след куплет,
записваш ти стиха си стотен.

Поетът, човек е със детска душа.
Нетърсен и нечакан от мнозина.
Поетът, човек неразбран от света -
човекът, когото подмина.

Той мрачен е, странник, бродещ в нощта,
намиращ утеха единствено в стиха.
Това е човекът, открил любовта -
незнайница крехка и тиха.

Поетът, човек изградил собствен свят
от думи безкрайни и рими
Човекът, спасил се от тоз кръговрат
на злоба и погледи мними.

А може би ти ще попиташ: „ Що за човек
е този творец неразбран, подминаван от всички?
Ще ти отвърна: „ Човекът на нашия век,
човекът, градящ световете си лични!”

Аз зная един ден ще разбереш
какви чувства са влагани в тези куплети…
Ще искаш със шепи от тях да „крадеш”,
от стиховете на тези поети .

„Колко е тъжно да си поет!”-
Разкривах душата си плаха
На бял лист хартия, куплет след куплет
пред гарата, чакаща влака…

02.11.2012

Полудявам. Понякога се смея като дете. Като свободата, която наднича през нечий прозорец... Високо, безсрамно, дълго и глупаво. От очите ми бликат сълзи, докато не посърна, не стана тъжна и не се разплача. Смея се и плача в един и същи времеви континиум. От очите ми текат малки Ниагари. После пак се смея. И пак плача. Полудявам. Нямам си никого. Какво друго да правя? Очевидно е. Това е диагнозата – нямам си никого. Смея се сама. Плача сама. Затова полудявам. Смешно е колко съм се разпаднала всъщност. И си лягам с тази разплакана мисъл. Искам да спя и да забравя, това е. Ърнест Хемингуей е казал : „Обичам съня. Живота ми има навика да се разпада, когато съм буден.”. И аз обичам съня. Вътре в мен се крие един малък Хемингуей, който прави всичко възможно да е буден по-малко и да проспи повече от жестокия живот, който минава край него и руши с големите си лапи... И отнема сърца безрезервно, и вилнее ли вилнее... Но аз спя. И не му обръщам внимание. Затова и сега ще заспя и ще забравя. До утре. Докато не се събудя и всичко не започне да се върти отново... Но сега си лягам. Свивам се под завивките и... Бум. „Какъв беше този шум?” – отварям очи. „Някой хвърли камък по прозореца!”... „Кой е този пиян глупак, който ...” – излизам на балкона. Сънените зеници се разширяват. Пауза. Мълчание. Учудване. Лек, сподавен смях. (От невярване.) „Какво правиш тук по това време?!” „Дойдох да те видя, каза ми, че си тъжна.” - това е Той. Часът е 0.00 ч през нощта. „Ти си луд!” „Знам... Ще слезеш ли да поговорим, бих пътя чак до тук...” „Идвам.” Ръцете ми треперят, не осъзнавам какво се случва. Как да осъзная, минава полунощ! Намъквам се в чифт дънки, обличам топлото сиво яке, сресвам рошавата коса и изскачам от леглото по половин пижама и чехли след полунощ. А той стои там и се смее. Поглежда ме и се смее. На собствената си доблестна постъпка. „Ти си луд!” – повтарям. „Как дойде? Защо? Как ти хрумна изобщо..?!” „С колело. Ето ти доказателството...” – показва ми калните си обувки, като че ли не му бях повярвала. „Дойдох от вкъщи, защото каза, че ти е самотно.” Стоя и го гледам. Не мога да повярвам на ушите си. От неговата къща до моята има поне 9 километра. Часът е 0.10. Сезона е есен. Навън е кално и тъмно, опасно и адски студено, а той е карал 9 километра посред нощ, само за да поговори с мен. Съвсем сам. Плаче ми се... Плаче ми се и ми се смее от радост. Никой никога не беше правил нещо толкова прекрасно и нечовешки приказно за мен, през целия ми съзнателен живот. „Ти си луд...” – усмихвам се. Заставам до него и говорим. Улиците са празни, мъртвешки празни, студени и оцветени в оранжево, заради бледото улично осветление. Почти не минават коли, нито хора. Града спи. Сякаш само нас ни има. Стоим и говорим за няколко минути, а сякаш часове. И през тези минути аз съм сигурна, че се чувствам като най-несамотното момиче на този свят. „Прибирай се, късно е!” – някой чука на прозореца. Трябва да тръгвам. „Оценявам факта, че дойде чак до тук... Още се опитвам да го приема, но го оценявам много. А ти оцени този, че излязох навън по пижама заради теб!” – усмихвам се и го прегръщам силно и дълго. И Той се усмихва зад рамото ми. Гледам го как, в няколкото преминаващи секунди, потегля обратно към дома си, докато затварям вратата след себе си. Целият град спеше, но не и ние, не и тази нощ... Последната самотна нощ в живота ми. Връщам се в завивките и се усмихвам. Вече не ми се плаче и не ми се смее... Вече не ми се спи. Будувах цяла нощ и се усмихвах. И мисля, че разбрах. Той е онзи мъж от приказките, който идва с кални обувки и хвърля камъчета по прозореца ти след полунощ. Той е Малкият принц, а аз съм розата. Той е моят герой с велосипеда, вместо бял кон. Той е... Момчето, чието сърце разбих. 

Чуждо вдъхновение ~

"Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва да започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници на света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците й, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката им трябва да приключва, когато никой от тях двамата на обиждаше любовта с претенции за вечност и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна..."

- "Малката светица и портокалите"; Александър Секулов ~

***

"Той каза: Исках само да чуя гласа ви. Тя каза: Аз съм, добър ден... И после й го каза. Каза й, че всичко е както преди, че я обича още, че не би могъл никога да престане да я обича, че ще я обича до самата си смърт"

- Маргарит Дюрас

***

"Сложни сме. Искаме някой, който да се държи като негодник, но когото можем да опитомим или поне да си въобразяваме, че можем да го опитомим. Искаме някой жилав - но който дълбоко в себе си крие нежно сърце, което можем да завладеем."

- Unknown

***

"Дали най-голямата ми грешка не бе страхът от грешката? Тоя страх да не сбъркам! Той спъваше всяка моя стъпка, запушваше всеки мой порив, караше ме все да спирам сред път. Страхът от грешка предизвиква верижна реакция от грешки. Аз бях изгубила себе си. Постоянният страх от грешка е най-опасен климат за младостта. Защо пък нямам право да бъркам? Аз бях много млада. Можех да си позволя смелостта да сгреша."

- "Пътуване към себе си" - Блага Димитрова

Жена

Как толкова години й се вричаш,

със тази своя тиха обич,

но без да казваш колко я обичаш

и без букет в ръцете й да сложиш?

Се пита тя, до болка наранена,

сълзите свои крие във очи...

Една едничка кратичка поема,

от теб на рафта си мълчи.

„Но ти дори не си я чела!” –

изправяш се пред нея с вик.

Тогава тя най-плахо взема

листчето смачкано, без плик.

Отваря го и без да пита,

държейки стиха във ръце,

тя бавно, бавно го зачита,

макар и с тръпнещо сърце:

„Цветята мои ще увяхнат

и думите ще се стопят,

когато огънят угасне

и аз поема своят път...

Аз зная ти едничка ще останеш,

до мен във болест и във смърт.

И само ти ръката ми ще хванеш,

и ще докоснеш бледата ми плът...

Във тебе ден със нощ се слива,

прогонваш гъстата мъгла...

Ти носиш най-прекрасно име,

ти носиш името „жена”!”

И ето, че прочете стиха,

и най-накрая тя разбра,

как толкова години си обичал,

най-скъпата за теб жена...

Непознат

През един наш Декември, всичко тъне във мрак

само малко блестят светлините...

Вече месец се сипе белия сняг,

вече месец ги няма звездите.

Аз се скитам сама, през безкрайно море,

през постеля студена и бяла.

Слънце малко да блесне и то ще умре,

щом луната погълне го цяло.

Шест и десет е, края на петия ден.

Тихи думи, спотайват се в мрака.

И замислена, с хиляди чувства във мен,

            аз присядам, очакваща влака.                  

„Добър вечер!” - ми казва един непознат -

„...Малко място ще може ли само?”

Хем изглежда забързан във тоз кръговрат,

хем замръзнал и сив като камък.

Ах, как искам да питам, но ме е страх,

за името на този незнаен младеж...

Знам, че е глупаво, но сякаш е грях,

че изпитвам аз този копнеж.

Ето, гледам го колко е тъжен сега,

как държи във ръцете си хляба.

По лицето му бръчки от тиха тъга,

като куче, лежащо на прага.

Този странник, май че си нямаше дом.

Колко мъка в очите кипеше!

Като прашен, забравен, кафяв метроном

тъжни тонове, който редеше.

Ех, как исках аз тайни да му споделя,

но пък времето никой не чака...

И преди да отворя отново уста

всички думи открадна ги влака.

Но за „сбогом” дарих му усмивка една

и тя сякаш спаси го от Ада.

Тя изгони от него тази тиха тъга,

дето мъчна бе в свойта пощада...

01.10.2010 год.

About today.

"Today you were far away

and I didn't ask you why

What could I say

I was far away

You just walked away

and I just watched you

What could I say

How close am I to losing you?"

Звездица

В неделя казват пак по новините,

че има дъжд от падащи звезди…

Но аз да търся вече уморих се,

затваряха се моите очи.

По цели нощи, даже дни

оглеждам се за падаща звезда!

За да я зърна, мъничко дори,

за да й кажа своята мечта…

И “Лека нощ” ми казват те,

а аз стоя, загледана във мрака.

Като наивно, мъничко дете,

небесните светулки чакам…

Но май напразно - никой не дойде!

Една звезда не падна от небето…

И въпреки това не'ще умре,

последната надежда у детето.

Грях

Не помня, май че беше нощ

или пък сутрин, в онзи Февруари,

но спорихме със моят гост,

и беше той в ръката си с цигара…

Той каза, че разбрал за моя грях,

и че на него всеки е готов…

На таз присъда аз отвърнах в смях -

грехът ми бил, че прося за любов.

Когато ме осъди той така,

във мене трепна всичко най-човешко.

Попитах го „Беда ли е това,

от някого да искаш нещо?”

„Беда ли е, за мъничко любов,

да просиш ти по улиците боси,

а минувачите на този зов

да ти отвръщат само със въпроси?!”

„И тръгвай – викнах му – ако ще питаш,

и не пристъпяй вече този праг!

Нима от греховете ти не си опитал,

че мене да виниш във този грях?!”

Но той се сопна, възрази

и каза : „Тебе има кой да те обича!”

Един човек, че много го боли,

един човек, на който да се вричам.

„Така ли? – рекох – И

кой е този, дето не познавам?”

Той каза, че е в моите очи

и аз не можех повече да възразявам…

От онзи ден нататък спрях

да ходя аз из улиците боси.

Той беше прав за моя грях,

и повече любов не просих…

30.09.10 год.

Close enemies.

" You used to be the one true thing in my world

You told me that you loved me

You’re in love with yourself

Shoulda listen to my mother

You messed around the others

Now you’re dead to me

I’ve been sleeping with the enemy

You should keep your best friends close by

But keep your enemies closer. "

“I was in the winter of my life — and the men I met along the road were my only summer. At night I fell asleep with visions of myself dancing and laughing and crying with them. Three years down the line of being on an endless world tour and my memories of them were the only things that sustained me, and my only real happy times. I was a singer, not a very popular one, who once had dreams of becoming a beautiful poet — but upon an unfortunate series of events, saw those dreams dashed and divided like a million stars in the night sky that I wished on over and over again — sparkling and broken. But I didn’t really mind because I knew that it takes getting everything you ever wanted and then losing it to know what true freedom is.

When the people I used to know found out what I had been doing, how I had been living — they asked me why. But there’s no use in talking to people who have a home, they have no idea what it’s like to seek safety in other people, for home to be wherever you lie your head.

I was always an unusual girl, my mother told me I had a chameleon soul. No moral compass pointing due north, no fixed personality. Just an inner indecisiveness that was as wide and as wavering as the ocean. And if I said that I didn’t plan for it to turn out this way, I’d be lying — because I was born to be the other woman. I belonged to no one — who belonged to everyone, who had nothing — who wanted everything with a fire for every experience and an obsession for freedom that terrified me to the point that I couldn’t even talk about — and pushed me to a nomadic point of madness that both dazzled and dizzied me.

Every night I used to pray that I’d find my people — and finally I did — on the open road. We had nothing to lose, nothing to gain, nothing we desired anymore — except to make our lives a work of art.

Live fast. Die Young. Be Wild. And Have Fun.

I believe in the country America used to be. I believe in the person I want to become.

I believe in the freedom of the open road. And my motto is the same as ever —

I believe in the kindness of strangers. And when I’m at war with myself — I ride. I just ride.

Who are you? Are you in touch with all of your darkest fantasies?

Have you created a life for yourself where you’re free to experience them?

I have.

I am fucking crazy. But I am free."  

...

“„Не искам да те изпускам, отне ми толкова време да те върна обратно като своя приятелка” – кълнеше се той, с лицето на някое изстрадало и преживяло същество, което едва виждаше светлината в края на тунелчето с изморените си, невярващи очи. Несигурен, че ще ме задържи още. С молещи ръце, които не исках да докосвам. С някакви мънички и нелепи надежди в онзи дял на мозъка, който отговаряше за цялата му обич към мен. Може би високи. Напразни надежди за взаимност. Аз обаче останах. Реших се, преодолях се, дадох се. И станах приятелка. Отново. И градихме наново. Заедно. Малко по малко. Градихме си нашето, не каквото е било, а каквото щеше да бъде сега според моите представи. Според най-егоистичните ми представи за отпускане на премерена близост спрямо него. Минаваха часове, седмици, месеци, прекарани заедно… Сменяха се хора, места и събития, разменяха се думи, усмивки и сведени глави… Сърцесвивания и почервенели от неудобство лица, при всяко връщане в думи към онзи далечен март. Но това беше рядко… Рядко се връщахме в миналото, което бях заровила отдавна  на 60 метра под земята. Най-вече гледахме към бъдещето, към настоящето. Развивахме се заедно, макар и по отделно. И всичко друго, което приятелите там правят. И което правят децата, съучениците и бившите любовници… До днес. До ей този пореден момент, в който няколко изстреляни думи от неговата уста ме нараниха. Усетих се уязвима. Не подозирах, че човек, който не обичах би могъл да ме нарани. Но той го правеше, с всяка дума, с всеки жест и необмислен словоред напоследък. Върнах се назад, помислих си за това, което ми каза тогава и се бе запечатало в съзнанието ми, да топли крехкото ми его, когато мръзне от липсата на мили думи. „…Отне ми толкова много време и усилия да те върна обратно…” – толкова беше твърд в думите си тогава, толкова сигурен. Държеше се за тях като удавник за сламка. Толкова убедителен, че чак беше плашещо. И аз му вярвах. Във всяка една сричка, която крепеше днешната ни дружба. До сега. Когато устата му започна да бълва твърде различни срички, думи, изречения, които сякаш като с гума изтриваха малко по малко казаното от него преди. Какво му ставаше? Не беше себе си. Май не го познавах изобщо, не и такъв. Нима си имаше лоша страна? Нима вече не държеше на думите си колко ме цени и ме иска обратно, които до скоро изричаше? Но той не беше такъв. Той беше мъж, който винаги държеше на думата си! И как така тогава? Нали още ме обичаше, мъничко? Нали каквото и да ставаше той щеше да иска да ме има като приятелка, позната, дори просто съученичка, само за да ме има някак? Нали не можеше без мен? Нали света не се въртеше без мен? Света изобщо го нямаше. Нали никога нямаше да ме наранява? Нали още ме пазеше до себе си, като порцеланова чаша, като стара снимка или златна игла за ръкавели, която държеше близо до себе си, за да запази спомените? Тогава какво му ставаше? Оголваше зъби като озверял пес и ме обвиняваше в неистини, изстрелваше грозни думи без да се замисля… Но нали никога нямаше да посмее? Нали малкото му останала любов към мен все щеше да го спира? Къде отиде тя, какво се случи? Тя ми беше тъй нужна, само… Само за да го възпира да ме намрази като останалите. Само, за да му помага да ме разбира. Само, за да е тук колкото се може по-дълго. Само, за да е наистина тук. Неговата малка скрита останала обич вече отдавна не блазнеше егото ми. Не ме задържаше, не ме отблъскваше напълно… Но все още му трябваше, там отляво. За да не ме наранява, за да не вижда истинското ми „аз”, заслепен от чувството. А къде беше тази хлапашка любов точно сега? Нима бе изчезнала… напълно? Или чезнеше малко по малко и го караше да прогледне. Коя съм аз. И колко съм грешила в очите му… Не, не, не. Върни я! Моля те. Не ми трябва цялата… Искам само малко от нея.

Някои казват, че всички в живота ще те карат да страдаш, но трябва да намериш тези, заради които си заслужава да го правиш. И да ги задържиш до себе си. Преди аз го наранявах… Сега той беше този, който ме нараняваше.”

- P. ~

Little Lexie Grey

“Малката Лекси имаше тъмни, пъстро-зелени очи. Не дълбоки, твърде банално беше да се каже дълбоки… Но не и плитки, не можеше да има такова определение за очи като нейните. Просто зелени. Обичаше да боядисва косата си при всяко чувство за вътрешна промяна, което усетеше в себе си, при всеки малък и голям бунт в главата си, при всеки страх от нещо. Като един вид бягство. Първо беше руса, после тъмно кестенява - с бретон или без, пусната или на опашка, Лекси обичаше външните промени. Явно. Те я караха да се променя вътрешно. Или обратното. Тя често беше уплашена, уплашена до смърт от живота. И объркана, много объркана. Никога не знаеше на кого принадлежеше сърцето й. И може би нямаше да разбере. Защо ли й викаха “Малката Грей”? Не само защото бе с няколко години по-малка от сестра си, най-вече тя приемаше този прякор като личен, защото я описваше. Такава беше тя - малка, уязвима, ранима, несигурна, нежна и много крехка. Дори и когато се преструваше, че не е така.

Защо я харесвах ли? Защото това бях АЗ.”

- P. ~

I once knew this man...

“Някога познавах този мъж… Припознавах се в него хиляди пъти. Имахме своята история, макар и кратка. Своята метаморфоза. На съученици, деца, любовници, приятели… Но нима това беше последния етап от нея? Имах чувството, че през цялото време, през всички събития, сърцето ми бе спряло на него и не мърдаше от там. Точно там, до едничкия възможен за сърдечния орган етап. Този на другарството. През цялото това време, сега осъзнавам, съм искала само едно, през всички години съм чувствала едно и също. И независимо дали пред света бяхме деца, любовници или познати… За мен бяхме приятели. Нищо повече, нищо по-малко. Нищо твърде велико и нищо някак обикновено. До самия ни край. През онзи далечен март… Когато не исках повече да сме любими, когато само мисълта от това ме задушаваше. Притискаше ме в себе си и ме завърташе като необуздан океански водовъртеж, който не искаше да ме пусне. Дебнеше ме, на сън и на яве вървеше по моите стъпки. А аз се криех, като пеперуда в пашкул, като малко, уплашено дете и не смеех да погледна назад. Към него. Обзе ме страх. Неистов ужас, че щеше да отнеме свободата ми, за която толкова се борех, с един бърз замах и нямаше да поиска да ми я върне обратно. Приятелското чувство изчезна, превръщайки се в студенокръвно желание всъщност никога да не го бях срещала… Да не му бях казвала името си. Любовта му, това огромно и в същото време нищожно чувство ме задушаваше, притискаше гърлото ми, обвързваше се по тялото ми и ме стягаше с усилие, сякаш с метална жица, ми пречеше да дишам… Затваряше ме в клетка, а аз живеех само за свободата си. И за омразата към обичта му. За отрицанието и невярата в нея, в себе си. И изведнъж си бяхме ничии. Но любовта му още я имаше… Тя остана у него завинаги.”

- P. ~