*

" - Един ден ще се омъжиш, ще се изнесеш от вкъщи и ще бъдеш истински щастлива... Вярвай в себе си. - каза тя.

Но не, аз никога няма да бъда щастлива, нито в този "един ден", нито в никой друг ден на света. Аз бих била най-щастлива само ако живота беше направил така, че да се разбираме с родителите ми, да вярват в мен напълно, да се смеем и обичаме и ако плачех от нещастие, че един ден трябва да се омъжа и да събера багажа си, а не ако плача от нещастие, че ако не си тръгна от тях ще свърша в някоя психиатрична клиника. И никога не бих била щастлива, каквото и да стане, дори и един ден да си тръгна от тях завинаги, тогава ще бъда най-нещастна, че съм нямала никакъв друг избор. Щях да бъда толкова щастлива, мислих си, ако просто ме обичаха такава, каквато съм. Сега съм обречена вечно да бъда нещастна, задето съм искала да бъда щастлива със своето семейство, но никога не съм била и е нямало как да бъда."

Like a grand piano

Всичко това е доказателство, че любовта ни никога не свършва.

Тя не си отива.

Защото всичко нашепва теб.

И остава така.

Всяка наша песен, която свири по радиото отново.

Всяка моя поема, която ти посвещавам.

Всяка дума, всяка мисъл. Спомен. За теб.

Черната рокля от онази вечеря, която стои в гардероба.

Всяка песен,която пиша, всяка песен, която пея.

Всяка фантазия, всяко докосване. До теб.

Всяка нота.

И нищо, че те няма. Винаги ще си тук.

Във всеки слух, всяка клюка, всеки разговор.

Някой някога ще попита "Как е той?".

И ти отново ще се върнеш.

Защото винаги си бил там.

Навсякъде в мен.

Оставаш.

Във вечерите, сама.

В бутилката евтино вино и в свещите.

В чашите с тъмна бира на бара.

В поемите.

В празната стая.

В нашата книга.

В нашия филм.

В моята сълза, търкулната по твоята буза. По възглавницата.

В нашите караници. В ударите по стената.

В изтръгнатите викове. В огорчението.

В лъжите. В болките.

В криенето. В счупените чинии и будните съседи след полунощ.

В сълзите...

В греховете.

Ти си тук. По леглото.

По шията. По устните.

По косата и по челото, още помнещи как ги целуваше.

По ръцете. По пръстите, по отпечатъците.

По гърба, по гърдите.

По дъха. По лицето.

По целувките, докосванията от горчивите спомени на удоволствие.

Студено е, изстинаха. ...Но теб още те има там...

В ляво. По ударите, по сърцебиенето.

Дори да те няма... любовта ни не свършва.

Никой никога не си отива... От никого. 

*

Големите момичета не плачат.

Те просто се прощават с любовта

в една безумно дълга вечер

и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.

Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.

Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.

Не вярват в нищо вече. И така…

Големите момичета си тръгват.

Завинаги си тръгват, щом решат.

Дори да им е до полуда трудно,

големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.

Освен един огромен куфар със сълзи

и много, много, много време,

в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.

Щом любовта им нищичко не значи,

те тръгват, непоглеждайки през рамо.

Големите момичета не плачат.

Caribiana

*

Мисълта да те напусна ме ужасява.

...Но мисълта да те обичам още 

ме ужасява още повече.