Любовта е извън хората.

„Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината, като път до пропастта, като вулкан, като огъня на Номадите, като църква до Бога - обичам те толкова много, а ти толкова малко мене...

Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото, като иконата на святото, ти си моята икона на святото, там където свършват зад ъгъла всички религии започваш ти – защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче - препълнени с блясък и ухание. Ти си светлината, която прави сянка, аз съм само стената, където сенките играят, светлината и стената, а между тях живите и останалите. Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „утре”. Аз съм обичта обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката, зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много, като книжна лодка с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце Слънце към затъмнението? Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кал в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто, като малко момиче, като халка от верига, не ти ли стига, толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко?! Не ти ли стига да те обичам? Като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене...”

*Монологът на Мариус Куркински по стихове на Мартин Карбовски и музика на Александър Кипров

Chrome..

...

"So let’s be done with this. You said “I want you, I don’t want another, I want a girl who

knows how to suffer.” Chalk down my hands, I need to work the bars dry. So now

you’re in the middle of someone terrible and you’re carrying a tiny crucible. Every raw

boy want relief. You tough guys with the glass jaws, your pins, your backstage laws,

your French positions, your stripper damage. It’s more than you can hide, more than

you can manage. I’m done with the dark boys, through with the dark boys, done with the

dark boys, I swear you’ll be the last one. I’m done with the dark boys, through with the

dark boys, done with the black cotton mafia. You dream of a girl with silver skin, you

dream of a girl cooled and thinned. She’s gone a bit blue around the edges. You want a

girl who sucks her thumb when she comes, you’re just looking for a clean sleep. She

doesn’t want to see you, she wants to be seen by the cameras, the crews and the soft

machines. You want a girl who could suck the chrome. You’re so rocked and wrapped in

anguish, some little tragedy I’m slow to extinguish. Watching the suitors stagger home,

now I’m butcher, now you’re bone. I’m done with the dark boys, through with the dark

boys, done with the black cotton mafia. I’m done with the dark boys, through with the

dark boys, done with the dark boys, I swear you’ll be the last one. It’s documented,

tequila scented. You want a girl who’s pale and bled, you want a girl who’s easily led. Her

slim hips, your tight grip, tell me it doesn’t hurt just a little bit boy. Come in, copy, she

doesn’t read you, she fed the hand that bit her, she doesn’t need you. Your fill-in girls,

your soft metal foxes, your white receipts, your big, black boxes. Life doesn’t mean

telling lies, it means enduring what you despise. I’m done with the dark boys, through

with the dark boys, done with the dark boys, I swear you’ll be the last one. I’m done, I’m

through."

Evelyn

"In the night

As you sit and watch me sleep

I know you cry

But I never want to see

So if you go

I don't know what I'll do

So don't you go

Cause I've got no-one but you..."

...

Поет

Колко е тъжно да си поет,
така непознат и самотен!
На бял лист хартия, куплет след куплет,
записваш ти стиха си стотен.

Поетът, човек е със детска душа.
Нетърсен и нечакан от мнозина.
Поетът, човек неразбран от света -
човекът, когото подмина.

Той мрачен е, странник, бродещ в нощта,
намиращ утеха единствено в стиха.
Това е човекът, открил любовта -
незнайница крехка и тиха.

Поетът, човек изградил собствен свят
от думи безкрайни и рими
Човекът, спасил се от тоз кръговрат
на злоба и погледи мними.

А може би ти ще попиташ: „ Що за човек
е този творец неразбран, подминаван от всички?
Ще ти отвърна: „ Човекът на нашия век,
човекът, градящ световете си лични!”

Аз зная един ден ще разбереш
какви чувства са влагани в тези куплети…
Ще искаш със шепи от тях да „крадеш”,
от стиховете на тези поети .

„Колко е тъжно да си поет!”-
Разкривах душата си плаха
На бял лист хартия, куплет след куплет
пред гарата, чакаща влака…

02.11.2012

Полудявам. Понякога се смея като дете. Като свободата, която наднича през нечий прозорец... Високо, безсрамно, дълго и глупаво. От очите ми бликат сълзи, докато не посърна, не стана тъжна и не се разплача. Смея се и плача в един и същи времеви континиум. От очите ми текат малки Ниагари. После пак се смея. И пак плача. Полудявам. Нямам си никого. Какво друго да правя? Очевидно е. Това е диагнозата – нямам си никого. Смея се сама. Плача сама. Затова полудявам. Смешно е колко съм се разпаднала всъщност. И си лягам с тази разплакана мисъл. Искам да спя и да забравя, това е. Ърнест Хемингуей е казал : „Обичам съня. Живота ми има навика да се разпада, когато съм буден.”. И аз обичам съня. Вътре в мен се крие един малък Хемингуей, който прави всичко възможно да е буден по-малко и да проспи повече от жестокия живот, който минава край него и руши с големите си лапи... И отнема сърца безрезервно, и вилнее ли вилнее... Но аз спя. И не му обръщам внимание. Затова и сега ще заспя и ще забравя. До утре. Докато не се събудя и всичко не започне да се върти отново... Но сега си лягам. Свивам се под завивките и... Бум. „Какъв беше този шум?” – отварям очи. „Някой хвърли камък по прозореца!”... „Кой е този пиян глупак, който ...” – излизам на балкона. Сънените зеници се разширяват. Пауза. Мълчание. Учудване. Лек, сподавен смях. (От невярване.) „Какво правиш тук по това време?!” „Дойдох да те видя, каза ми, че си тъжна.” - това е Той. Часът е 0.00 ч през нощта. „Ти си луд!” „Знам... Ще слезеш ли да поговорим, бих пътя чак до тук...” „Идвам.” Ръцете ми треперят, не осъзнавам какво се случва. Как да осъзная, минава полунощ! Намъквам се в чифт дънки, обличам топлото сиво яке, сресвам рошавата коса и изскачам от леглото по половин пижама и чехли след полунощ. А той стои там и се смее. Поглежда ме и се смее. На собствената си доблестна постъпка. „Ти си луд!” – повтарям. „Как дойде? Защо? Как ти хрумна изобщо..?!” „С колело. Ето ти доказателството...” – показва ми калните си обувки, като че ли не му бях повярвала. „Дойдох от вкъщи, защото каза, че ти е самотно.” Стоя и го гледам. Не мога да повярвам на ушите си. От неговата къща до моята има поне 9 километра. Часът е 0.10. Сезона е есен. Навън е кално и тъмно, опасно и адски студено, а той е карал 9 километра посред нощ, само за да поговори с мен. Съвсем сам. Плаче ми се... Плаче ми се и ми се смее от радост. Никой никога не беше правил нещо толкова прекрасно и нечовешки приказно за мен, през целия ми съзнателен живот. „Ти си луд...” – усмихвам се. Заставам до него и говорим. Улиците са празни, мъртвешки празни, студени и оцветени в оранжево, заради бледото улично осветление. Почти не минават коли, нито хора. Града спи. Сякаш само нас ни има. Стоим и говорим за няколко минути, а сякаш часове. И през тези минути аз съм сигурна, че се чувствам като най-несамотното момиче на този свят. „Прибирай се, късно е!” – някой чука на прозореца. Трябва да тръгвам. „Оценявам факта, че дойде чак до тук... Още се опитвам да го приема, но го оценявам много. А ти оцени този, че излязох навън по пижама заради теб!” – усмихвам се и го прегръщам силно и дълго. И Той се усмихва зад рамото ми. Гледам го как, в няколкото преминаващи секунди, потегля обратно към дома си, докато затварям вратата след себе си. Целият град спеше, но не и ние, не и тази нощ... Последната самотна нощ в живота ми. Връщам се в завивките и се усмихвам. Вече не ми се плаче и не ми се смее... Вече не ми се спи. Будувах цяла нощ и се усмихвах. И мисля, че разбрах. Той е онзи мъж от приказките, който идва с кални обувки и хвърля камъчета по прозореца ти след полунощ. Той е Малкият принц, а аз съм розата. Той е моят герой с велосипеда, вместо бял кон. Той е... Момчето, чието сърце разбих.