Thursday, March 7, 2013

HAIM - Falling

Thursday, March 7, 2013
Помниш ли още онази сутрин, когато
не беше мой, не бях твоя,
но си бяхме наши.
Смеехме се, закачахме се, бяхме тъй щастливи.
Чистехме стаите, подреждахме, изхвърляхме негативното
някъде там
и на теб не ти пукаше, защото усмивката ми заместваше всичко
и беше най-значимото в стаята.
Затова се смееше и ме гъделичкаше,
затова гледаше очите ми с очите си
две пламъчета, две усмивки, само една обич,
на която аз не отвръщах, но обичах.
...В онзи ден, в който почистихме, изхвърлихме, подредихме и построихме
нашата стая в старата къща на баба ти,
нашата стая, в която се влюбих
в теб.

Bukowski.

„Винаги са ме обвинявали, че съм циничен. Мисля, че цинизмът е като киселото грозде. Мисля, че цинизмът е слабост. Той казва“ всичко е сбъркано“. ВСИЧКО Е СБЪРКАНО! Сещаш ли се? Това не е правилно, онова не е правилно. Цинизмът е онази слабост, която не позволява на хората да се приспособят към онова, което се случва в момента. Да, цинизмът определено е слабост, точно както оптимизмът. „Слънцето грее, птичките пеят, така че усмихнете се.“ Това също са пълни глупости. Истината е някъде по средата. Каквото е, такова. Ако не си готов да го приемеш...толкова по-зле.”
*
“Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор - бяха трупове, които чукат други трупове.”
*
‎"Тази вечер се чувствам отровен, смачкан, употребен, износен до кокал. Не е само заради старостта, но сигурно е свързано с нея. Мисля, че тълпата, онази тълпа, Човечеството, което винаги ми е било трудно да приема, тази тълпа най-накрая ще ме победи. Мисля, че големият проблем е, че при всички тези хора всичко се повтаря. В тях няма нищо свежо. Няма дори малко чудо. Те просто ме изтощават, изтощават. Ако някой ден видя поне ЕДИН човек, който прави или казва нещо необикновено, това ще ми помогне да се спася. Но те са вкиснати, кирливи. Няма живец. Очи, уши, крака, гласове, но ... нищо. Те се мумифицират, самозаблуждават се, преструват се на живи..."
*
"Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение. "
*
„Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.” 
*
„Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.”
*
„На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много.” 
*
„С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото.” 
*
„Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.”
*
„Когато лъжеш някой човек за таланта му само защото седи срещу теб, това е най-непростимата лъжа от всички, защото така го насърчаваш да продължи и в крайна сметка да провали целия си живот просто защото няма талант. И все пак повечето хора постъпват точно така – най-вече приятелите и роднините.”
*
„Ако един човек не може да напише любовен разказ, от него няма полза.”
*
„Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.”

Tuesday, March 5, 2013

laughing in storms

Tuesday, March 5, 2013
„Странно нещо е живота. Живота ли казах? Имах предвид човека. Не, и двете. Живота е нещо безпощадно. Буря. Стихия. Всеобхватно и всепоглъщащо кълбо от промени. Човека е нещо просто. Една частица, чиято единствена цел е да се бори с живота. И да го пребори.  Или поне да създаде нещо, което да го пребори... Симбиоза. 
Не ми хрумва нищо смислено, нищо неизказано вече преди мен. Не съм писала от месеци. Така че не очаквайте нещо велико. Само обичайното, което вече си знаете. 
Човекът има една велика способност обаче, гранична с невъзможното. Да се усмихва на живота, дори когато борбата с него го поваля на колене. Удивително. Да се радваш на нещо, което те съсипва. Това е все едно любимата ти червена рокля да се радва, че металния барабан на пералнята я удря, блъска и влачи с груба сила всяка петък вечер. И тя се смачква от недоволство. Но от цялата тази работа поне излиза чиста, макар и намачкана. Май че и с нас и живота е така. Що за пример давам изобщо? Казах ви, не очаквайте нищо смислено...” – един малък лист литна към земята и библиотекарката се наведе да го вземе. В същия този момент парче хартия изпадна от болерото на раменете й и тя избухна в неистов смях. Всички се смяхме, макар че не всички разбрахме какво се случи. Смяхме се само защото тя се смееше, а смеха й беше черешов и заразителен като на младо момиче. Живота ми е пълен с проблеми, сигурно и нейния... Но днес се смея заради чуждия смях, пролетните утрини и процеждащото се през щорите мартенско слънце. 

Saturday, March 2, 2013

l.w.t.u.a.

Saturday, March 2, 2013
Нали знаеш за онези тънки бели разпокъсани линии, които се появяват по снимките, когато ги смачкаш? А дебелите вълнообразни линии, които ги обезобразяват напълно, в мига, в който ги скъсаш? След това е невъзможно да ги реставрираш, колкото и да опитваш. Тънките вълнисти линийки се спускат по повърхността като клони на дърво, като вените по кожата ти, като напаст, като чума, продължават да се разпространяват по напред и по напред, като че ли си разлял кафе върху бяла покривка и стоят като малки пукнатини в суха, разцепена земя... А широките бели линии по края на разкъсаните парчета? Като че ли всяко си има израстък, различен по форма и големина, който му пречи да се сглоби в едно цяло с остатъка си. Това значи ли, че ако скъсам нашата снимка, точно ей тук през средата, където те целувам, където държиш ръката ми, телата ни никога повече няма да могат истински да се докоснат, запречени от назъбените хартиени линии? Значи ли, че никога вече няма да усетя прегръдката ти вътре в себе си, защото сме като два фрагмента на разкъсана фотография? ...
*Vita me constituit poeta © 2014