Like a grand piano

Всичко това е доказателство, че любовта ни никога не свършва.

Тя не си отива.

Защото всичко нашепва теб.

И остава така.

Всяка наша песен, която свири по радиото отново.

Всяка моя поема, която ти посвещавам.

Всяка дума, всяка мисъл. Спомен. За теб.

Черната рокля от онази вечеря, която стои в гардероба.

Всяка песен,която пиша, всяка песен, която пея.

Всяка фантазия, всяко докосване. До теб.

Всяка нота.

И нищо, че те няма. Винаги ще си тук.

Във всеки слух, всяка клюка, всеки разговор.

Някой някога ще попита "Как е той?".

И ти отново ще се върнеш.

Защото винаги си бил там.

Навсякъде в мен.

Оставаш.

Във вечерите, сама.

В бутилката евтино вино и в свещите.

В чашите с тъмна бира на бара.

В поемите.

В празната стая.

В нашата книга.

В нашия филм.

В моята сълза, търкулната по твоята буза. По възглавницата.

В нашите караници. В ударите по стената.

В изтръгнатите викове. В огорчението.

В лъжите. В болките.

В криенето. В счупените чинии и будните съседи след полунощ.

В сълзите...

В греховете.

Ти си тук. По леглото.

По шията. По устните.

По косата и по челото, още помнещи как ги целуваше.

По ръцете. По пръстите, по отпечатъците.

По гърба, по гърдите.

По дъха. По лицето.

По целувките, докосванията от горчивите спомени на удоволствие.

Студено е, изстинаха. ...Но теб още те има там...

В ляво. По ударите, по сърцебиенето.

Дори да те няма... любовта ни не свършва.

Никой никога не си отива... От никого. 

*

Големите момичета не плачат.

Те просто се прощават с любовта

в една безумно дълга вечер

и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.

Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.

Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.

Не вярват в нищо вече. И така…

Големите момичета си тръгват.

Завинаги си тръгват, щом решат.

Дори да им е до полуда трудно,

големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.

Освен един огромен куфар със сълзи

и много, много, много време,

в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.

Щом любовта им нищичко не значи,

те тръгват, непоглеждайки през рамо.

Големите момичета не плачат.

Caribiana

*

Мисълта да те напусна ме ужасява.

...Но мисълта да те обичам още 

ме ужасява още повече.

"Есен"

Следи от дъжд, без звук, без есен.

Мъгливи стонове във пустош бяла

провират се през пътя тесен,

отекват в мен, изтръпвам цяла.

Вървя и съчинявам песен,

но по средата думите забравям...

Нима ми липсва тази есен,

която толкоз бързах да оставя?

Нима ми липсват ветровете

и птиците, отлитащи на Юг?

Килимите с листа до коленете

и тихия им, шепнещ звук?

Нима ми липсват тези нейни

жълтеещи, повехнали листа?

Които скучно и праволинейно

се стелеха по пустата земя...

Но аз така презирах я тогава,

задето ценното отнема!

Земята трябва гола да остава,

а тя дървесните одежди взема...

Или пък просто липсваше тъгата,

усещането, че си сам.

Изпълнена/препълнена със меланхолия зората,

залязваща, потъваща от срам.

А може би ми липсва чувството,

най-простичкият, кратък, лесен

отговор тъеше се в изкуството,

в картините на тази есен...

16.02.11 г.

*

Сега ще ти разкажа за моята най-хубава Коледа.

Моята най-хубава Коледа бе времето преди Коледа,

преди две или три години.

И си я спомням така - бяхме в училище, шмекеруващи и молещи всички учителки да ни освободят от часовете си (и успяхме).

Навън се трупаше пухкав сняг и заскрежаваше ъглите на прозорците

Парното стопляше до колкото може, защото там рядко го пускаха и в най-мразовитите дни.

Бяхме с пуловери и дебели жилетки, а понякога и с нелепата коледна шапка, която бях донесла и раздавах на всички.

Двете с Т. си бяхме най-близки приятелки.

Библиотекарката правеше табло със снимки по училищен проект, а ние пре-щастливи напускахме часовете, за да стоим в библиотеката и да чертаем с нея.

Ядяхме ядки, не помня дали не бяха бирени фъстъци, кашу или нещо друго. Бяха малко, но ни стигнаха, защото бяха общи и поделени.

Библиотеката, макар да беше на почти приземно ниво и да не беше виждала слънце цял ден, носеше в себе си онзи уют и топлина на усмивки и споделено приятелство.

Пуснах плейлиста с коледни песни, които пяхме и танцувахме цяла вечер. "All I want for Christmas", "Last Christmas", "Driving home for Christmas", "It's beginning to look alot like christmas", "Shake Up Christmas", "Santa Baby" и онази, най-любимата - "Let it snow"...

Стояхме до късна нощ и лепяхме снимки. Разменяхме коледни шапки и пеехме с цяло гърло през смях нашите си коледни песни. Навън бе тъмно и студено, а снега вече беше натрупал. Но вътре... вътре беше една изцяло различна вселена.

След края на училищния ден С. дойде при нас и ни почака, за да си тръгнем заедно. Смеех се, защото бях щастлива и снимах обувките ни с камерата на телефона си... Сигурно и С. се е смеел, не си спомням. Беше му хубаво обаче, а на него рядко му е хубаво. Сигурно се е усмихнал, защото всички други се смееха на онова неясно и кратко видео в телефона ми от онази нощ. Липсва ми.

Това май беше най-хубавата Коледа преди Коледа, която съм имала...

I just run, run, run.

Tell me how you close the door, 

knowing nobody can love you more...

There's nothing like us.

Знаеш ли какво е, всеки път, всяка минута, сърцето да бие с 101 мили в час, да тупти, да блъска, да трепери в обвивката си и да се саморазрушава отвътре, тресящо се, като на престъпник преди да натисне спусъка, като на убиец, като на майка преди заветния напън, като на онзи с револвера, преди да отвори банката, трепери и не може да спре да се блъска, като едно безкрайно изречение, само защото не знае какво е било то преди да бъдеш ти в него, само защото не знае какво го чака, какво следва, какъв избор да направи, защото този избор все ще е лош, заради ситуациите в които се е озовало, които доведоха до този избор, знаеш ли какво е, да бие като камбана, да не те оставя на мира ден и нощ, когато положиш глава на възглавницата и не можеш да затвориш очи, когато поднасяш вилицата към устата си и не можеш да преглътнеш хапката, когато трепериш и сълзите се стичат топли от очите ти, под душа, където никой не ги вижда докато плачеш в ежедневието, когато не можеш да преглътнеш буцата в трахеята си, в гърлото си, защото тази буца е сърцето ти, когато не знаеш какво следва и само се молиш на някой несъществуващ Бог да запази твоя ангел пазител, защото този ангел пазител е само твой и не искаш никой да ти го отнема, когато сърцето не знае, дали ще се смеете нощем, дали ще гледате филми заедно в петък вечер, заспивайки прегърнати на скъсания диван, когато сърцето си мисли, че би прекарало живота си на улицата, само за да го прекара с теб, защото то не знае вече дали ще танцувате отново под звуците на музиката, когато нищо не е наред в скапания свят, защото то не знае дали отново "нищо няма да бъде наред" с теб или ще си остане само, не знае дали ще го измъкваш развълнувано късно вечер, за да гледате звездите от последния етаж, не знае дали ще се смеете, ще го носиш и то ще се катери по теб, не знае дали ще заспивате вечер с целувка и ще се будите сутрин, дали ще се карате още, разярено, страстно, ожесточено и омразно, само за да се сдобрите после, затова сърцето не знае, дали ще продължи да има най-добрия си приятел, затова сърцето не спира да бие, защото го е страх, че ако натисне спусъка ти никога няма да бъдеш от другата му страна.

"САМОИЗГАРЯНЕ"

Валери Петров

Ян Палах не е между живите вече,

Ян Палах е нейде далече, далече,

Високо там нейде във въздуха син,

над Прага трептящ като дъх на бензин,

Един миг, едно тяло с пламтящи коси -

преди миг само бил и вече не си ...

Ян Палах го няма, а у нас нито звук,

Ян Палах го няма, а ней сме си тук,

и бензинът е нашият и го помниме ние

как във лъскава струя от сондата бие

и как с него по бузите се мажат със смях

Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах !

Филми, книги, идеи, къде сте в живота ?

Нима сте измислици на два Дон Кихота

и нищо, и нищо от Вас не остава,

освен това облаче дим над Вълтава

и тоз вик "Свобода !" едва чут, едва чут

в януарския въздух, синьо - розов от студ ?

Ян Палах го няма и така ни се пада -

сега всеки си има своя вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням,

се самоизгаря от мъка и срам...

only when I dance with you

Когато нищо не е наред и целият ми свят е вече рухнал, изгасям светлините и танцуваме.

Само когато танцуваме всичко на света се оправя и всички проблеми изчезват...

 Придобива смисъл. Само когато танцуваме...

*

"Ти си много хубава жена, красива си"

"Защо?"

"Защото изглеждаш мъничка като дете, но всъщност си голяма"

Писмо за края на света

1 част

Скъпи , който ме обича...

Ако света свършваше днес бих искала да ти кажа, че ти благодаря. Благодаря ти, за това, което си. Благодаря ти, че ми подаряваш цветя, когато не дойдеш на наша среща, защото ти е изникнала работа. Благодаря ти, че ми подаряваш цветя, когато имам повод. Благодаря ти за Снежинка(плюшеното мече). Благодаря ти, че ми отваряш вратата всеки път, когато трябва да вляза или изляза. Благодаря ти, че не ме гледаш, защото когато го направиш се влюбваш в мен още повече. Благодаря ти, че ме виждаш, когато другите просто ме гледат. Благодаря ти, че ме изслушваш. Благодаря ти, че се смеем, когато се „караме”. Благодаря ти, че ме изслуша, когато домашния ми любимец си отиде. Благодаря ти, че попиваш сълзите ми виртуално. Благодаря ти, че ме питаш дали съм добре, всеки път когато кажа „ах” или „ох”, или „оу”. Благодаря ти, че кара 9 км в полунощ и дойде под терасата ми, когато бях тъжна, само за да поговорим. Благодаря ти, че ми вярваш.  

*

"Не знам какво искам!" - тя се тръшна на земята и заплака безнадеждно, а капачките на коленете й издрънчаха в твърдия под. - "Не знам какво искам, а всички искат да зная!"

Can you imagine?

 

„Представяш ли си да ме обичаш!? Представяш ли си да ме водиш на любимите ми места и да говорим!? Или да мълчим… Представяш ли си да се усмихвам само заради теб!? А ти да ме обожаваш всякаква. Аз ще съм непокорна, ще те учудвам, ще съм дете и момиче, и жена.

Да вали, а ти да ме носиш на ръце, за да не ми се намокрят краката. Представяш ли си!? Да се напия и да говоря смешно, да ти разказвам романтични истории. Да ме целуваш, а когато не го правиш, да мислиш само за мен… Да ядем круши. Да се къпем в река, която се намира почти на края на света.

Да ходим на почивка. В планината. В дървена къщичка, с голяма камина. Да пием вино. Да ти обличам дрехите. Сутрин да се бием със снежни топки. А после да дойде Коледа. Представяш ли си!? Да празнуваме с моето и с твоето семейство. Да ги наричаме нашето семейство.

Представи си след време как ще изчезне. И всичко останало също. Ще си отидат приятелите, ще изсъхнат реките. Ще изгаснат камините. Ще ми умалеят дрехите ти. Ще имаш възможност да ме целуваш постоянно, а няма да го правиш. Може би ще си се отказал от всичко останало, заради мен, без да го знаеш. И вероятно ще си щастлив, че си споделил живота на някого, без да правиш много усилия. Просто с едно обичане. Или с едно представяне… Представяш ли си да ме обичаш!?“

Любомира Петева

*

„Фактът, че се раждаш, прави родителите ти Господ. Ти им дължиш живота си, а те те контролират. После пубертетът те превръща в сатаната, само защото искаш нещо по-добро. „

- Невидими Изчадия