Полудявам. Понякога се смея като дете. Като свободата, която наднича през нечий прозорец... Високо, безсрамно, дълго и глупаво. От очите ми бликат сълзи, докато не посърна, не стана тъжна и не се разплача. Смея се и плача в един и същи времеви континиум. От очите ми текат малки Ниагари. После пак се смея. И пак плача. Полудявам. Нямам си никого. Какво друго да правя? Очевидно е. Това е диагнозата – нямам си никого. Смея се сама. Плача сама. Затова полудявам. Смешно е колко съм се разпаднала всъщност. И си лягам с тази разплакана мисъл. Искам да спя и да забравя, това е. Ърнест Хемингуей е казал : „Обичам съня. Живота ми има навика да се разпада, когато съм буден.”. И аз обичам съня. Вътре в мен се крие един малък Хемингуей, който прави всичко възможно да е буден по-малко и да проспи повече от жестокия живот, който минава край него и руши с големите си лапи... И отнема сърца безрезервно, и вилнее ли вилнее... Но аз спя. И не му обръщам внимание. Затова и сега ще заспя и ще забравя. До утре. Докато не се събудя и всичко не започне да се върти отново... Но сега си лягам. Свивам се под завивките и... Бум. „Какъв беше този шум?” – отварям очи. „Някой хвърли камък по прозореца!”... „Кой е този пиян глупак, който ...” – излизам на балкона. Сънените зеници се разширяват. Пауза. Мълчание. Учудване. Лек, сподавен смях. (От невярване.) „Какво правиш тук по това време?!” „Дойдох да те видя, каза ми, че си тъжна.” - това е Той. Часът е 0.00 ч през нощта. „Ти си луд!” „Знам... Ще слезеш ли да поговорим, бих пътя чак до тук...” „Идвам.” Ръцете ми треперят, не осъзнавам какво се случва. Как да осъзная, минава полунощ! Намъквам се в чифт дънки, обличам топлото сиво яке, сресвам рошавата коса и изскачам от леглото по половин пижама и чехли след полунощ. А той стои там и се смее. Поглежда ме и се смее. На собствената си доблестна постъпка. „Ти си луд!” – повтарям. „Как дойде? Защо? Как ти хрумна изобщо..?!” „С колело. Ето ти доказателството...” – показва ми калните си обувки, като че ли не му бях повярвала. „Дойдох от вкъщи, защото каза, че ти е самотно.” Стоя и го гледам. Не мога да повярвам на ушите си. От неговата къща до моята има поне 9 километра. Часът е 0.10. Сезона е есен. Навън е кално и тъмно, опасно и адски студено, а той е карал 9 километра посред нощ, само за да поговори с мен. Съвсем сам. Плаче ми се... Плаче ми се и ми се смее от радост. Никой никога не беше правил нещо толкова прекрасно и нечовешки приказно за мен, през целия ми съзнателен живот. „Ти си луд...” – усмихвам се. Заставам до него и говорим. Улиците са празни, мъртвешки празни, студени и оцветени в оранжево, заради бледото улично осветление. Почти не минават коли, нито хора. Града спи. Сякаш само нас ни има. Стоим и говорим за няколко минути, а сякаш часове. И през тези минути аз съм сигурна, че се чувствам като най-несамотното момиче на този свят. „Прибирай се, късно е!” – някой чука на прозореца. Трябва да тръгвам. „Оценявам факта, че дойде чак до тук... Още се опитвам да го приема, но го оценявам много. А ти оцени този, че излязох навън по пижама заради теб!” – усмихвам се и го прегръщам силно и дълго. И Той се усмихва зад рамото ми. Гледам го как, в няколкото преминаващи секунди, потегля обратно към дома си, докато затварям вратата след себе си. Целият град спеше, но не и ние, не и тази нощ... Последната самотна нощ в живота ми. Връщам се в завивките и се усмихвам. Вече не ми се плаче и не ми се смее... Вече не ми се спи. Будувах цяла нощ и се усмихвах. И мисля, че разбрах. Той е онзи мъж от приказките, който идва с кални обувки и хвърля камъчета по прозореца ти след полунощ. Той е Малкият принц, а аз съм розата. Той е моят герой с велосипеда, вместо бял кон. Той е... Момчето, чието сърце разбих.
No comments:
Post a Comment