White foxes

Не знам дали аз те обичам колкото обичам обичта ти към мен.

Не знам защо точно е това чувство на еуфория, изпитано в обятията на един мъж, чувството, че умирам и се раждам в съвсем същата минута, оставайки в ръцете му.

Космос и хаос се срещат и се сливат в едно между пръстите на ръцете ни. Всичките девет планети потреперват и усещам как Земята се завърта около Слънцето и прави един цял кръговрат, когато притиснем облечените си тела плътно и всяка молекула кислород между тях изчезне. Моята малка ръка изчезва, потънала в огромната ти длан и преплита пръсти с твоите. Не са вплетени перфектно, не си пасват идеално, като две парчета на пъзел, като стъкълца на мозайка, разстоянието между костиците на пръстите ни не е точно, но може би това е знак и въпреки леката болка в бледите кокалчета ръцете ни са все така вплетени и ние все така я търпим, защото си заслужава. И като че ли нарочно стискаме длани с все сили, до изтръпване, а те и да искат не могат да се разделят, защото костите ни бавно се срастват една в друга. Сякаш калций пъпли по кожата и се влива от единия в другия и обратно, докато не стане едно цяло... Той завира лице в косата ми, а аз се усмихвам. Стискам ръката му с все сила, а костиците пукат с онзи прекрасен звук на пръскащи се небесни тела в Космоса. Той затваря очи и си представя, че този един момент трае вечно и никога няма да изчезне, че аз никога няма да се изплъзна от това легло и да си отида. "Ти си ми всичко." - прошепва в ухото ми и не чака отговор. Няма, никога няма да си отида, дори и да тръгна, няма да си отида от това легло.