„Странно нещо е живота. Живота ли казах? Имах предвид човека. Не, и двете. Живота е нещо безпощадно. Буря. Стихия. Всеобхватно и всепоглъщащо кълбо от промени. Човека е нещо просто. Една частица, чиято единствена цел е да се бори с живота. И да го пребори. Или поне да създаде нещо, което да го пребори... Симбиоза.
Не ми хрумва нищо смислено, нищо неизказано вече преди мен. Не съм писала от месеци. Така че не очаквайте нещо велико. Само обичайното, което вече си знаете.
Човекът има една велика способност обаче, гранична с невъзможното. Да се усмихва на живота, дори когато борбата с него го поваля на колене. Удивително. Да се радваш на нещо, което те съсипва. Това е все едно любимата ти червена рокля да се радва, че металния барабан на пералнята я удря, блъска и влачи с груба сила всяка петък вечер. И тя се смачква от недоволство. Но от цялата тази работа поне излиза чиста, макар и намачкана. Май че и с нас и живота е така. Що за пример давам изобщо? Казах ви, не очаквайте нищо смислено...” – един малък лист литна към земята и библиотекарката се наведе да го вземе. В същия този момент парче хартия изпадна от болерото на раменете й и тя избухна в неистов смях. Всички се смяхме, макар че не всички разбрахме какво се случи. Смяхме се само защото тя се смееше, а смеха й беше черешов и заразителен като на младо момиче. Живота ми е пълен с проблеми, сигурно и нейния... Но днес се смея заради чуждия смях, пролетните утрини и процеждащото се през щорите мартенско слънце.
No comments:
Post a Comment