Помниш ли още онази сутрин, когато
не беше мой, не бях твоя,
но си бяхме наши.
Смеехме се, закачахме се, бяхме тъй щастливи.
Чистехме стаите, подреждахме, изхвърляхме негативното
някъде там
и на теб не ти пукаше, защото усмивката ми заместваше всичко
и беше най-значимото в стаята.
Затова се смееше и ме гъделичкаше,
затова гледаше очите ми с очите си
две пламъчета, две усмивки, само една обич,
на която аз не отвръщах, но обичах.
...В онзи ден, в който почистихме, изхвърлихме, подредихме и построихме
нашата стая в старата къща на баба ти,
нашата стая, в която се влюбих
в теб.
No comments:
Post a Comment