Нали знаеш за онези тънки бели разпокъсани линии, които се появяват по снимките, когато ги смачкаш? А дебелите вълнообразни линии, които ги обезобразяват напълно, в мига, в който ги скъсаш? След това е невъзможно да ги реставрираш, колкото и да опитваш. Тънките вълнисти линийки се спускат по повърхността като клони на дърво, като вените по кожата ти, като напаст, като чума, продължават да се разпространяват по напред и по напред, като че ли си разлял кафе върху бяла покривка и стоят като малки пукнатини в суха, разцепена земя... А широките бели линии по края на разкъсаните парчета? Като че ли всяко си има израстък, различен по форма и големина, който му пречи да се сглоби в едно цяло с остатъка си. Това значи ли, че ако скъсам нашата снимка, точно ей тук през средата, където те целувам, където държиш ръката ми, телата ни никога повече няма да могат истински да се докоснат, запречени от назъбените хартиени линии? Значи ли, че никога вече няма да усетя прегръдката ти вътре в себе си, защото сме като два фрагмента на разкъсана фотография? ...
No comments:
Post a Comment