...

“„Не искам да те изпускам, отне ми толкова време да те върна обратно като своя приятелка” – кълнеше се той, с лицето на някое изстрадало и преживяло същество, което едва виждаше светлината в края на тунелчето с изморените си, невярващи очи. Несигурен, че ще ме задържи още. С молещи ръце, които не исках да докосвам. С някакви мънички и нелепи надежди в онзи дял на мозъка, който отговаряше за цялата му обич към мен. Може би високи. Напразни надежди за взаимност. Аз обаче останах. Реших се, преодолях се, дадох се. И станах приятелка. Отново. И градихме наново. Заедно. Малко по малко. Градихме си нашето, не каквото е било, а каквото щеше да бъде сега според моите представи. Според най-егоистичните ми представи за отпускане на премерена близост спрямо него. Минаваха часове, седмици, месеци, прекарани заедно… Сменяха се хора, места и събития, разменяха се думи, усмивки и сведени глави… Сърцесвивания и почервенели от неудобство лица, при всяко връщане в думи към онзи далечен март. Но това беше рядко… Рядко се връщахме в миналото, което бях заровила отдавна  на 60 метра под земята. Най-вече гледахме към бъдещето, към настоящето. Развивахме се заедно, макар и по отделно. И всичко друго, което приятелите там правят. И което правят децата, съучениците и бившите любовници… До днес. До ей този пореден момент, в който няколко изстреляни думи от неговата уста ме нараниха. Усетих се уязвима. Не подозирах, че човек, който не обичах би могъл да ме нарани. Но той го правеше, с всяка дума, с всеки жест и необмислен словоред напоследък. Върнах се назад, помислих си за това, което ми каза тогава и се бе запечатало в съзнанието ми, да топли крехкото ми его, когато мръзне от липсата на мили думи. „…Отне ми толкова много време и усилия да те върна обратно…” – толкова беше твърд в думите си тогава, толкова сигурен. Държеше се за тях като удавник за сламка. Толкова убедителен, че чак беше плашещо. И аз му вярвах. Във всяка една сричка, която крепеше днешната ни дружба. До сега. Когато устата му започна да бълва твърде различни срички, думи, изречения, които сякаш като с гума изтриваха малко по малко казаното от него преди. Какво му ставаше? Не беше себе си. Май не го познавах изобщо, не и такъв. Нима си имаше лоша страна? Нима вече не държеше на думите си колко ме цени и ме иска обратно, които до скоро изричаше? Но той не беше такъв. Той беше мъж, който винаги държеше на думата си! И как така тогава? Нали още ме обичаше, мъничко? Нали каквото и да ставаше той щеше да иска да ме има като приятелка, позната, дори просто съученичка, само за да ме има някак? Нали не можеше без мен? Нали света не се въртеше без мен? Света изобщо го нямаше. Нали никога нямаше да ме наранява? Нали още ме пазеше до себе си, като порцеланова чаша, като стара снимка или златна игла за ръкавели, която държеше близо до себе си, за да запази спомените? Тогава какво му ставаше? Оголваше зъби като озверял пес и ме обвиняваше в неистини, изстрелваше грозни думи без да се замисля… Но нали никога нямаше да посмее? Нали малкото му останала любов към мен все щеше да го спира? Къде отиде тя, какво се случи? Тя ми беше тъй нужна, само… Само за да го възпира да ме намрази като останалите. Само, за да му помага да ме разбира. Само, за да е тук колкото се може по-дълго. Само, за да е наистина тук. Неговата малка скрита останала обич вече отдавна не блазнеше егото ми. Не ме задържаше, не ме отблъскваше напълно… Но все още му трябваше, там отляво. За да не ме наранява, за да не вижда истинското ми „аз”, заслепен от чувството. А къде беше тази хлапашка любов точно сега? Нима бе изчезнала… напълно? Или чезнеше малко по малко и го караше да прогледне. Коя съм аз. И колко съм грешила в очите му… Не, не, не. Върни я! Моля те. Не ми трябва цялата… Искам само малко от нея.

Някои казват, че всички в живота ще те карат да страдаш, но трябва да намериш тези, заради които си заслужава да го правиш. И да ги задържиш до себе си. Преди аз го наранявах… Сега той беше този, който ме нараняваше.”

- P. ~