Грях

Не помня, май че беше нощ

или пък сутрин, в онзи Февруари,

но спорихме със моят гост,

и беше той в ръката си с цигара…

Той каза, че разбрал за моя грях,

и че на него всеки е готов…

На таз присъда аз отвърнах в смях -

грехът ми бил, че прося за любов.

Когато ме осъди той така,

във мене трепна всичко най-човешко.

Попитах го „Беда ли е това,

от някого да искаш нещо?”

„Беда ли е, за мъничко любов,

да просиш ти по улиците боси,

а минувачите на този зов

да ти отвръщат само със въпроси?!”

„И тръгвай – викнах му – ако ще питаш,

и не пристъпяй вече този праг!

Нима от греховете ти не си опитал,

че мене да виниш във този грях?!”

Но той се сопна, възрази

и каза : „Тебе има кой да те обича!”

Един човек, че много го боли,

един човек, на който да се вричам.

„Така ли? – рекох – И

кой е този, дето не познавам?”

Той каза, че е в моите очи

и аз не можех повече да възразявам…

От онзи ден нататък спрях

да ходя аз из улиците боси.

Той беше прав за моя грях,

и повече любов не просих…

30.09.10 год.