Жена

Как толкова години й се вричаш,

със тази своя тиха обич,

но без да казваш колко я обичаш

и без букет в ръцете й да сложиш?

Се пита тя, до болка наранена,

сълзите свои крие във очи...

Една едничка кратичка поема,

от теб на рафта си мълчи.

„Но ти дори не си я чела!” –

изправяш се пред нея с вик.

Тогава тя най-плахо взема

листчето смачкано, без плик.

Отваря го и без да пита,

държейки стиха във ръце,

тя бавно, бавно го зачита,

макар и с тръпнещо сърце:

„Цветята мои ще увяхнат

и думите ще се стопят,

когато огънят угасне

и аз поема своят път...

Аз зная ти едничка ще останеш,

до мен във болест и във смърт.

И само ти ръката ми ще хванеш,

и ще докоснеш бледата ми плът...

Във тебе ден със нощ се слива,

прогонваш гъстата мъгла...

Ти носиш най-прекрасно име,

ти носиш името „жена”!”

И ето, че прочете стиха,

и най-накрая тя разбра,

как толкова години си обичал,

най-скъпата за теб жена...