“Малката Лекси имаше тъмни, пъстро-зелени очи. Не дълбоки, твърде банално беше да се каже дълбоки… Но не и плитки, не можеше да има такова определение за очи като нейните. Просто зелени. Обичаше да боядисва косата си при всяко чувство за вътрешна промяна, което усетеше в себе си, при всеки малък и голям бунт в главата си, при всеки страх от нещо. Като един вид бягство. Първо беше руса, после тъмно кестенява - с бретон или без, пусната или на опашка, Лекси обичаше външните промени. Явно. Те я караха да се променя вътрешно. Или обратното. Тя често беше уплашена, уплашена до смърт от живота. И объркана, много объркана. Никога не знаеше на кого принадлежеше сърцето й. И може би нямаше да разбере. Защо ли й викаха “Малката Грей”? Не само защото бе с няколко години по-малка от сестра си, най-вече тя приемаше този прякор като личен, защото я описваше. Такава беше тя - малка, уязвима, ранима, несигурна, нежна и много крехка. Дори и когато се преструваше, че не е така.
Защо я харесвах ли? Защото това бях АЗ.”
- P. ~
No comments:
Post a Comment