“Някога познавах този мъж… Припознавах се в него хиляди пъти. Имахме своята история, макар и кратка. Своята метаморфоза. На съученици, деца, любовници, приятели… Но нима това беше последния етап от нея? Имах чувството, че през цялото време, през всички събития, сърцето ми бе спряло на него и не мърдаше от там. Точно там, до едничкия възможен за сърдечния орган етап. Този на другарството. През цялото това време, сега осъзнавам, съм искала само едно, през всички години съм чувствала едно и също. И независимо дали пред света бяхме деца, любовници или познати… За мен бяхме приятели. Нищо повече, нищо по-малко. Нищо твърде велико и нищо някак обикновено. До самия ни край. През онзи далечен март… Когато не исках повече да сме любими, когато само мисълта от това ме задушаваше. Притискаше ме в себе си и ме завърташе като необуздан океански водовъртеж, който не искаше да ме пусне. Дебнеше ме, на сън и на яве вървеше по моите стъпки. А аз се криех, като пеперуда в пашкул, като малко, уплашено дете и не смеех да погледна назад. Към него. Обзе ме страх. Неистов ужас, че щеше да отнеме свободата ми, за която толкова се борех, с един бърз замах и нямаше да поиска да ми я върне обратно. Приятелското чувство изчезна, превръщайки се в студенокръвно желание всъщност никога да не го бях срещала… Да не му бях казвала името си. Любовта му, това огромно и в същото време нищожно чувство ме задушаваше, притискаше гърлото ми, обвързваше се по тялото ми и ме стягаше с усилие, сякаш с метална жица, ми пречеше да дишам… Затваряше ме в клетка, а аз живеех само за свободата си. И за омразата към обичта му. За отрицанието и невярата в нея, в себе си. И изведнъж си бяхме ничии. Но любовта му още я имаше… Тя остана у него завинаги.”
- P. ~
No comments:
Post a Comment