Непознат

През един наш Декември, всичко тъне във мрак

само малко блестят светлините...

Вече месец се сипе белия сняг,

вече месец ги няма звездите.

Аз се скитам сама, през безкрайно море,

през постеля студена и бяла.

Слънце малко да блесне и то ще умре,

щом луната погълне го цяло.

Шест и десет е, края на петия ден.

Тихи думи, спотайват се в мрака.

И замислена, с хиляди чувства във мен,

            аз присядам, очакваща влака.                  

„Добър вечер!” - ми казва един непознат -

„...Малко място ще може ли само?”

Хем изглежда забързан във тоз кръговрат,

хем замръзнал и сив като камък.

Ах, как искам да питам, но ме е страх,

за името на този незнаен младеж...

Знам, че е глупаво, но сякаш е грях,

че изпитвам аз този копнеж.

Ето, гледам го колко е тъжен сега,

как държи във ръцете си хляба.

По лицето му бръчки от тиха тъга,

като куче, лежащо на прага.

Този странник, май че си нямаше дом.

Колко мъка в очите кипеше!

Като прашен, забравен, кафяв метроном

тъжни тонове, който редеше.

Ех, как исках аз тайни да му споделя,

но пък времето никой не чака...

И преди да отворя отново уста

всички думи открадна ги влака.

Но за „сбогом” дарих му усмивка една

и тя сякаш спаси го от Ада.

Тя изгони от него тази тиха тъга,

дето мъчна бе в свойта пощада...

01.10.2010 год.